COVID-19 и психологическите бариери

COVID - Дали наистина е станало време да се притесня

истории по действителни случаи

Все повече и повече се говори за болестта, за предпазните мерки, за симптомите, за лечението, за състоянието на медицинската помощ, за политиките на държавата. Информацията ни залива все повече и повече, срещаме мемета, които ни казват, че новините са тези които ни разболяват, както и призиви да сме отговорни, пред лицето на една реалност.

А замисляли ли сте се, че понякога човек в болестта си може и да се чувства много сам.

Сигурно неведнъж сме си задавали въпроси около момените в които се разболяваме, какво е това, което ни събаря и защо поваля един, а подминава друг.

Повече или по-малко сме срещали или изпадали в някоя от следните ситуации:

Соматизация

„склонност към изпитване и споделяне на психологически дистрес под формата на соматични симптоми и търсене на медицинска помощ за тях

Моя близка, когато научи 

за свой колега, с положителен PSR толкова се притесни, че на следващия ден беше с всички симптоми на COVID- 19.

Чухме се сутринта по телефона, тъй като предната вечер ме беше търсила за дребна услуга. Не звучеше добре. Едва била станала сутринта, излязла само за да разходи кучето. Каза, че имала температура, драскало я гърлото, боляло е глава, губила вкус и обоняние, дори се почувства изморена след четириминутен разговор и помоли да го прекратим.

Междувременно успя да ми каже, че се е свързала с личния си лекар, който я изслушал внимателно, предписал й лекарства, казал й да не бърза да си прави тестове, а да изчакат малко, за да видят как се развива болестта, че същият е на линия и ако има влошаване на състоянието й, да не се притеснява да му се обажда. Реших следобеда да проверя как е, дали има нужда от нещо.

За моя (приятна)  изненада, разбрах че след като взела един Парацетамол и се наспала добре, се събудила абсолютно здрава. Тя продължава да е здрава следващите дни и седмици.

Понякога е съвсем реално да се случи, притеснявайки се от нещо, толкова да се фокусираме и целенасочено да проверяваме дали го има, че всичко което дори и леко напомня за него, да ни служи като поредното доказателство за съществуването му.

Или с други думи – намираме това, което търсим.

За да избегнем ненужни тревоги, нека се фокусираме върху непосредствените ни задачи и това как може да сме полезни на себе си и другите.

Болест и страх пред диагнозата

Спомням си за мой приятел, който след около 3-4 дни въпреки лекарствата, които приемаше не успя да свали температурата си.

Ковид съществуваше, но за недостиг на линейки още не се и помисляше. Първото нещо, което направи, след като научи резултатите от теста си, е да се обади на всички близки и познати, с които беше общувал последната седмица (никой от тях не се беше заразил).

Обади се и на личния си лекар, който не успя да го ориентира много добре какво предстои. Остана си вкъщи и зачака задействане на процедура от РЗИ и съответните институции.

Част от приятелите му се оказаха много заети и не успяха да помогнат с пазаруване, нямаше кой да му направи дори чай. Единствената му връзка със света бяха компютъра и телефона.

Все пак се намериха добри съседи и близки роднини, които му донесоха медикаментите препоръчани от личния лекар (благодарение на аптекаря, който се съгласи да го продаде без рецепта), да му пазаруваха свежи плодове и зеленчуци, както и други хранителни продукти, дори изхвърляха боклука.

Той самият останал с цялата си самота и страх, че ако му се случи нещо няма на кого да разчита, нито може да бъде прегледан, защото нямал основания, започна да търси собствените си опори, които да му помогнат да се измъкне по -лесно.

Свърза се с различни медици, които по телефона му предписаха нужните медикаменти. Взе си пулсоксиметър – уред с чиято помощ си измерва пулса и кислорода в кръвта и освен това му върна усещането за контрол над ситуацията. Въпреки, че много нощи се будеше облян в пот, а през деня имаше нужда да спи на всеки 2-3 часа, светлината и шумът го дразнеха, той не спря да работи.

Разбра се с мениджърите да присъства и води различни телеконференции, изготвя и подписва документи, които колега друг колега минаваше, за да вземе. Похвали се, че е успявал да си приготви любими манджички, да изгледа някой и друг филм, да се откъсне малко от ангажиментите и бързането, да преосмисли ценностите в живота си.

Въпреки успешното му домашно лечение и пълното му възстановяване, той не забрави всички онези неприятни чувства и емоции, които го потискаха и отчайваха в най-трудните моменти.

Разказа ми за самотата, усещането за безпомощност, чувството за изоставяне, загуба на контрол над ситуацията, страха от смъртта, неизбежността, студенина и край.

Все пак той намери ресурс в себе си, в близките си, в работата си, които не го оставяха да се подаде на тъмните мисли и му даваха сили да се бори и вяра, че всичко ще е наред.

Болест и вяра в собствените ресурси.

Когато се върнах от море, бях съсипана. Връзката на която държах се разпадна, нямах сили и желание да се виждам с никой, минавах си през месечното ПМС, имунитета ми падна, вдигнах температура. Лежах и спях по цял ден. Нямах настроение и желание да се виждам с никой. Възприемах това време, като такова, в което е добре да се оттегля, да поближа рани, да направя преоценка на ситуацията и собствените си действия, както и нужда от уединение, за да се възстановя. Радвам се, все пак, че насреща си имах приятели и близки, които се опитваха всячески да ме разсейват, да връщат вярата в мен и в това, че ще се подредят нещата. Полека лека възстановявайки се психически, започнах да си стъпвам на крака и физически. 

Тогава разбрах, че човек с когото съм била близка, с много подобни на мойте симптоми е с позитивен PSR тест. Към онзи момент пред мен остана само дилемата да се тествам или не, при положение, че тялото ми вече беше оздравяло.

Правейки си равносметка осъзнавам, че тогава фокусът ми изобщо не беше насочен към симптомите и какво може да означават, а по-скоро към причините за отслабването на защитните функции на организма. Притеснението се появи после, около диагноза и личния ми принос към разпространяването или не на евентуален вирус. За моя радост, никой от близките ми не се разболя от каквото и да било.

Как да се погрижим за себе си

Независимо от диагнозата, при наличие на болест е добре да се фокусираме върху лечението и ресурсите, които можем да използваме за по-бързото оздравяване. Или с други думи, да прибегнем върху добре позната и работеща формула:

Фокусът да е върху решението, а не върху проблема.

Нека да видим някои стъпки, които можем да предприемем и да помислим по какъв начин можем да се погрижим най-добре за себе си:

  • Първо да се свържем с лекар на когото вярваме, да си набавим необходимите медикаменти, да сме наясно кога и по колко се взимат.
  • Може да си направим план за действие в кризисна ситуация. Т.е. да сме наясно с конкретни показатели, при наличието на които да сме наясно, че е време да алармираме близките и здравната система. Да знаем кога, на кого и за какво можем да разчитаме.
  • След това може да да се отдадем на почивка, заслужено да се наспим и да помислим за всичко онова, за което в забързаното ежедневие не ни стига времето.  
  • Оставайки вкъщи може да изгледаме онези филми и  сериали, за които не сме имали време. Някой може да се научи и да свири на китара, да приложи декупажна техника при обновяване на интериора или поне да изгледа клипчета за всичко  това.
  • Добре е да помислим за менюто си, да експериментираме в кухнята и приготвянето на вкусна супа.

Всеки е един план за ежедневието ще ни е полезен по-бързо да си стъпим на крака, да вкараме смисъл и структура в деня си, така че да нямаме време, да фантазираме страшни сценарии или да чакаме неизбежното.

Важно е да избираме хората с които общуваме. В моменти в които сме слаби (и не само) имаме нужда от позитивни хора, които да ни вдъхват вяра, увереност, да ни дават любов и подкрепа. Всеки признак на страх, негативизъм, безизходица е добре да прерязваме навреме. 

Leave a reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *