Разказ от първо лице: Любовен многоъгълник за напреднали математици

Авторът на това откровение предпочита да остане анонимен.  

Разказ от първо лице: Любовен многоъгълник за напреднали математици

Бях на 13 г., когато родителите ми се разведоха. Баща ми се премести да живее при новата си изгора, която имаше две деца – момичета. А ние със сестра ми останахме в разбитото семейно гнездо. Родителите ми не се разбираха от години. Баща ни беше кварталният чаровник, цар на мимолетните изневери, които смяташе, че прикрива добре, но всички знаехме. А майка ни имаше уж скрита дългогодишна връзка. Както се досещате, едва ли биха взели титлата „Съпрузи на годината“.

Историята е реална, но с огромен успех може да се заснеме комедиен сериал с привкус на сапунена опера, ако попадне в ръцете на опитен сценарист.

Да започнам със снимачната логистика. Малко след развода ние с майка и по-малката ми сестра напуснахме семейното жилище и се пренесохме при уж новия й мъж, с когото се виждаше от 5 г. Бяхме дядовата ръкавичка – той, майка, аз, сестра ми, неговите двама сина (от различни бракове), и за капак майка му.

Голямо пренасяне падна, няма що. Новото ни жилище беше на същата улица, съседен номер. Махах на татко от балкона понякога. Организацията на живот беше следната: сутрин майка ми ни водеше до ъгъла на блока, за да не се засечем с татко и децата на мащехата ни и да не би той случайно да предложи да ни вземе с колата за училище. Тя ни държеше на разстояние от него. Беше сърдита на татко.  Беше си своеобразен любовен триъгълник, четириъгълник, петоъгълник, не мога да броя колко точно ъгълник беше, предвид, че и новата жена на баща ми имаше 2 момичета на нашата възраст. А бащата на доведените ни сестри (бивш мъж на приятелката му) също се навърташе наоколо и провокираше кавги.

След половин година майка ми и баща ми се вразумиха и решиха да споделят отглеждането ни. Два дни бяхме при единия, два дни при другия. Беше голямо пътуване, от единия блок до отсрещния. Запознахме се и с новите си доведени сестри. С течение на времето се спрителихме и станахме задружни. Доведените братя също бяха готини, особено единия – Ангел. Беше шампион по ски.

Отношенията започнаха да се нареждат и станахме голямо семейство. Само дето бабата (майката на новия мъж на майка ни) ни бъркаше имената и това водеше до конфузни ситуации. Но не беше кой знае какъв проблем.

Най-странното нещо в моята история започна през пролетта. Докато разхождах кучето, ме нападна глутница в парка. Видях как се спускат към мен и се опрях на едно дърво. Откопчах Бенджи от каишката, за да избяга. Но кучетата не преследваха него, а ме обградиха незнайно защо. Уплаших се много. Започнах да викам, да викам с всичка сила. Имах късмет. Доведеният ми брат Ангел се навърташе наоколо с приятелите си от училище. Щом ме видя, се затича с всичка сила. Прителите му също дойдоха. Кучетата се разбягаха щом наплижи тълпата от побеснели тинейджъри. Не ме ухапа куче, но ме прониза стрелата на Купидон, който се оказа голям шегаджия. Видях брат си в друга светлина. Как се притече на помощ без колебание…, как се изплаши от възможността да бъда разкъсана… и дълбоката загриженост, с която ме гледаше, докато ме успокояваше. Беше моят Ангел спасител, моят Ангел герой.

Прибрахме се. Той у тях, а аз отсреща при баща ми. Гледах към отрещния балкон и не можех да отделя погледа си от светлините на стаята му. Дали го познавах изобщо? Какво знаем за роднините си въобще, а още повече за доведените си роднини? Сякаш всичко, но всъщност нищо. Отдадох се на философия и размишлявах с любопитство за личността и социалните роли, за роднинските взаимоотношения и за моралните норми. И все в центъра на вечните въпроси беше Ангел. Когато бях  при майка ми, гледах топлия му лешников поглед, а когато бях при татко, философствах. Имаше нещо неловко, усещах, че не е съвсем редно. Разказах на прителки за глутницата кучета, не спирах да им говоря за Ангел, за това каква музика слуша, какво тренира, какво сме си говорили и как се облича. Една от прителките ми схвана – „Абе, ти да не си вклюбена!!!“ Опааааа! Ама това е брат ми. Не е възможно. Не е редно. Не мога да си го позволя. Ужас! Ами сега? Влюбих се, т.е. вече бях влюбена. Факт.

Разбира се, отрекох пред приятелката си и прикривах емоциите си, доколкото можех. Нищо не споделих в семейството. Бях напълно сама в мислите и желанията си. Побърквах се, не виждах изход. През деня мечтаех да се омъжа за брат си, през нощта се отричах от желанието си, отричах се от него, от случилото се, но сякаш се отричах от себе си.

Имах си и прагматични стратегии за справяне. Ходех на актьорко майсторство, за да се науча да прикривам по-добре чувствата си, намерих си гадже от съседния клас, за да не заподозре никой, че съм вклюбена в Ангел. Беше нечестно, но толкова се страхувах, че някой ще разбере. Трябваше да изключа всяко подозрение. Имах чувството, че ЦРУ, КГБ и куп частни детективи са по следите ми и ме наблюдават за улики.

Избягвах срещите с Ангел, защото стана по-видимо. Потръпвах всеки път, когато минеше покрай мен. Спомням си, че заеквах веднъж 15 минути, докато трябваше да отговоря нещо на майка си в негово присъствие. Пратиха ме невролог да проверят от къде идва заекването. Нищо ми нямаше, разбира се.

Минаха седмица, месеци, година. Тайната ми тежеше и все повече ме потискаше мисълта, че правя нещо нередно. Срамувах се от себе си. Едновременно с това емоциите към Ангел бяха прекрасни, най-прекрасното нещо, което някога съм изпитвала. Бях влюбена с чистотата и с нетърпението на своите крехки 14 години. Осъзнавах невъзможността на тази любов и това ме натъжаваше. Започнах да не мога да се храня, почти не спях. Бях станала кожа и кости. Родителите ми се обвиняваха помежду си за моята депресия и това резонираше върху всички, върху цялата огромна объркана семейна система. Стана една какафония от обвинения, като накрая никой не помнеше, че е започнала от мен.

Ангел беше мил с мен, но аз не допусках да се приближава твърде близо, тъй като се изчервявах и заеквах. Как ли съм изглеждала отстрани? Заекваща понякога, много капризна на храна, странно изчервяваща се на моменти, вяла, необяснимо плачлива и много мълчалива. Семейният съвет реши да ме заведат на психолог.

Беше зимата. Спомням си, че се чувствах много уморена. Минах през центъра и стигнах до една малка уличка с едно единствено оголено дръвче. Точно като мен – крехко. Клоните му трепереха от едва доловим вярър.

Влязох в кабинета с въпрос: „Заклевате ли се, че това, което разкажа тук, ще остане само между нас, никой никога при никакви обстоятелства няма да разбира какво сме си говорили?“ Отговорът му беше категоричен: „Тук сме само аз и ти и нищо от казаното не излиза от стаята, освен ако не застрашава твоя живот или живота на друго човешко същество“. Споделих всичко през сълзи. Огромният товар на тайната се изля по паркета на кабинета и се изпари някъде по жълтите стени с ведри картини на стари майстори. Но не натежа на никого вече, защото опитът и мъдростта на атмосферата можеха да понесат всичко и да го заредят с оптимизъм. Терапевтът ме изслуша внимателно, с най-дълбоката топлина и разбиране, които някога съм срещала. Без да съди и оценява действията ми, без да ме съветва, насочва или покровителства. Чувствах се свободна, лека и едновременно с това уверена. Осъзнах, че не съм луда, лоша, и след като разясних сложната и заплатена семейна ситуация, че не съм в риск от кръвосмешение, защото в крайна сметка ние с доведения ми брат не произхождаме от едно и също семейство, а срещата в семейния многоъгълник е плод на нелепа случайност.

Облекчението беше незабавно, но любовта ми си остана във времето. Терапевтът не ме разубеди, когато реших да кажа на брат си какво изпитвам. Тренирах дълго признанието си. Един ден го помолих да дойде с мен и да изведем кучето. Беше привечер. Времето беше разкошно и подканяше към дълга разходка. Първата ни разходка заедно от 2 години да го наречем съвместен братско-сестрински живот. Вдишах дълбоко и на повърхността излязоха думите, които отдавна исках да изкажа. С най-спокойния глас, на който бях способна, му признах, че от повече от година съм влюбена в него, че съм много щастлива да е част от живота ми, но мечтая за друго, мечтая да сме заедно, неразделни и че съм влюбена. Брат ми ме погледна със същия спокоен, неосъдителен и топъл поглед, с който посрещна признанието ми и терапевта. Дали защото бе по-мъдър от мен заради разликата ни от цели 2 години или защото беше изтълкувал правилно изчервяването ми, заекването и тайните погледи, т.е. знаеше предварително. Така и не разбрах. Беше спокоен. Каза, че той изпитва същото. Разбрал дори преди мен, че тая рамка на братската привързаност е твърде тясна за това, което се случва между нас двамата. Решихме да мълчим, да изчакаме да ни мине и да се наслаждаваме на моментите заедно, без да обезпокояваме крехката стабилност на семейните ценности в трудно разбираемата и без това среда, в която живеехме. Изведнъж стана прекрасно. Прекарвахме много време заедно, гледахме филми, тайно се срещахме, държахме се за ръце, когато не ни наблюдаваха. Мина още година, а на нас „не ни мина“. Емоциите бяха по-различни, но намеренията същите. Вече на цели 16 г. споделих на майка си. Брат ми също съобщи. Направихме го с увереността и с теста на времето, който и двамата бяхме преминали успешно.

Реакциите бяха трудни за описване. Майка ми изпусна любимата си порцеланова чаша, докато зяпаше с отворена уста и осмисляше как да изрази недоумението си. Баща ми, той както казах, си беше поживял, се засмя и разказа, че е бил веднъж с братовчедка си. Не можах да го спра, два часа говореше за това и се радваше на спомените с братовчедката. Коя ли е тая братовчедка? Не мисля, че я познавам, а и не искам да знам.

Ангел и аз сме женени от 10 години и имаме две прекрасни деца – кръвни брат и сестра. Много съм благодарна на тази среща с терапевта си и на възможността да споделя своите копнежи. Понякога споделената тайна отключва врати към нови хоризонти в мисленето и възприятието ни за света. Така се случи и с мен. Изплувах от мътните води на самообвинението, за да осъзная, че любовта ми е истинска, валидна и заслужава да бъде чута. Всичко останало е нелепа, но и щастлива случайност.

автор: МАДОННА
5/5

Други публикации от от рубриката:

Здравейте 👋
За нас е удоволствие да се присъедините към клуб Somenso

Регистрирайте се за месечния ни бюлетин за да сте в крак с новостите и съветите за по-добро качество на живот и преодоляване на всекидневния стрес!

Ние не сме спамари! Моля прочетете нашата политика за повече информация!

Leave a reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *