Живот с биполярно разстройство – неразбираем и отхвърлен

Бях на 24 години, когато усетих, че има нещо различно в мен. Баща ми точно бе починал, аз потънала в скръб на дивана. Животът ми никога не е бил рози, но някак се държах на повърхността – това ме срина и закопа. Мина месец и не виждах никаква светлина, дори дишането бе трудно, приятелите ми се редуваха на смени до мен от притеснение и страх за живота ми. Докато един ден събрах сили и станах от дивана с огромни усилия и нежелание. Излязох с приятели и тогава нещата се обърнаха. От дъното на скръбта, се озовах в облаците – всеки ден излизания, барове, безсъние, нови запознанства, емоции, нови преживявания, сякаш смъртта на баща ми няма значение вече, не ме интересуваше. Тогава не си дадох сметка какво се случва, не знаех какво се случва, но усетих, че не е редно. Няколко месеца по-късно срещнах мъжа ми и в комфорта на новата връзка потърсих психиатрична помощ. Той сякаш проявяваше разбиране, но за съжаление тогава не подходих достатъчно сериозно и бързо забременях. Няма и година по-късно, когато вече бях с бебе в ръце, къща и сериозен партньор. Проблемите след раждането се задълбочиха, депресията се върна, но този път нямаше как да не се боря, малкото същество бе най-важно. Имах усещането, че се разпадам, а мъжът до мен бе потънал в собствените си несгоди. Тогава ме смаза самотата, неразбирането, унижение от нестихващи скандали, деформирано от раждането тяло, каквото и самочувствие да е имало, вече го нямаше. Нямаше и изход – без работа, с бебе в ръце, тотално зависима от човека до мен, въпросът бе на оцеляване, а не на щастие. И така три години нещастие, скандали, неразбирателство и измъчена връзка без интимност или изход.

Нещата съвсем се влошиха, когато депресията ме повали обратно на дивана, същите симтоми, същата продължителност, но без конкретна причина – нищо необичайно не се бе случило, освен стандартните скандали. Посетих психиатър за пореден път и този път чух диагнозата – биполярно разстройство. Засмях се. Виждала съм го по филмите, но не, няма начин това да съм аз, глупости. Започнах да споря с психиатъра, да го убеждавам, че не е възможно, да размисли. Той бе непреклонен – последваха още въпроси и чух „Това е, няма какво друго да е, съжалявам, започваш да пиеш това и това, ако не работи пиеш това и това, искам да ми се обадиш, ако не работи“. Не знаех къде се намирам, сякаш са ме ударили с бухалка през главата. Прибрахме се и трябваше да кажа на мъжа ми. Той не го прие добре, почувствах се сякаш съм го искала, сякаш съм виновна, не усетих упората и подкрепата, за разбиране и дума да не става. Все пак решихме заедно да се борим. Потърсихме второ мнение, и трето, и четвърто – чувах едно и също. Трябваше да се примиря и да започна лекарствата си. Направих го, но не усещах така необходимата ми подкрепа и разбиране.

 Той не можеше да го приеме, не знаеше какво да прави, как да реагира, дочуваше някакви неща, други си ги мислеше просто, трети четеше в интернет, навлезе в параноии и някакво състояние на психоза. Появи се ревност следствие на истиналите ни интимни отношения и интензивната ми терапия. Аз сменях лекарства, влизах и излизах от състояния като влакче на ужасите, нямах представа вече коя съм. В безизходицата си и объркването си, мъжът ми ме заплаши, че ще спре да плаща сметките, но аз си бях стъпила на краката вече – работех на две места, имах финансова стабилност и собствено жилище, този път усетих безкрайно разочарование и предателство, но не бях в ъгъла и взех решението да се разделим. Вместо да се чувствам обгрижена и подкрепена, ставаше обратното и трябваше неговата мъка да е в центъра. Последвалите месеци бяха ужасяващи, той не искаше да ме пусне, аз бях на лекарства и объркана, влизахме от криза в друга криза, скандал след скандал, сякаш живеехме в драма с елементи на трилър. Срещах подкрепа и известно разбиране единствено от приятелите ми. С тяхната неотклонна помощ, както и вече с натрупана в организма ми химия, нещата вкъщи се успокоиха и с мъжът ми решихме да започнем отначало като се преместим в нов дом. И двамата ходехме на терапия, но нещата се наместваха бавно. Няма как да се очакват бързи резултати от терапията, изживяхме още няколко критични момента като ехо от случилото се през последната година и след това, най-после настана известно спокойствие. Стабилизаторите работеха, аз се чувствах добре. Дори не знаех какво означава да се чувстваш добре след толкова време в страдание. Диагнозата, терапията и хапчетата спасиха мен и семейството ми. Да, останаха сериозни проблеми, нямаше нищо перфектно в отношенията ни, интимния живот липсваше тотално. Но сме заедно и този път знаем с какво се борим.

Привидното спокойствие и моята функционалност в обществото, както и успехи в работата, грижата за дома и детето, потопиха диагнозата в забрава. Превърнах се в съвсем нормална семейна жена с битови проблеми. Това, което дори най-близките хора не виждат вече, е сянката на биполярното разстройство. То винаги е там, залостено и подаващо пръсти през открехнатата врата, но заключено с хапчета, терапия и огромна воля. Осъзнах, че завинаги ще съм сама с него, никой не разбира, но мога да разчитам на своя терапевт, който ме държи, помага и дава сила. Терапията е ключовият момент, който дава сила и утеха от самотата в борбата с биполярното разстройство. Там мога да кажа всичко, да отворя вратата и отсреща да усетя така жадуваното разбиране. Трудностите продължават, но вече знам, че мога да се справя с всичко, което животът вхърли срещу мен.