Разказ от първо лице: Моят опит с депресията

Депресията и аз се срещнахме отдавна. Имах “невероятната” възможността да я опозная добре и да си станем доста близки.

Нещата се случиха постепенно. Депресията  определено може да бъде свръхупорита и търпелива. Преживявах много труден период. Чувствах се изключително объркана, с действията си наранявах безумно скъп за мен човек, бях изправена пред огромна промяна и не спирах да се обвинявам. И тук отварям една скоба – най-бързият и сигурен начин човек да се саморазруши е – изпитвайки вина и обвинявайки се.

 И така, постепенно се докарах до състояние, в което и най-елементарните ежедневни дейности ми коставха неимоверни усилия, за да се справя с тях. Беше ми трудно да стана сутрин от леглото, да отида до банята и да си измия зъбите, да си направя закуска, да отида до магазина, да работя (имах късмета да работя от къщи).

Най-тежко ми беше, когато трябваше да мобилизирам всяка една клетка от тялото си, за да се видя с някой от семейството. Спрях да спортувам и да общувам с когото и да било. Изолирах се от света. Бяхме само аз и тя –  депресията.

Нямах желание за нищо, исках просто да си лежа на дивана и да спя колкото се може повече, защото тогава забравях за океана от емоции, който бушуваше в душата ми. Макар че понякога се стрясках на сън и се събуждах обляна в сълзи.

Най-страшното на депресията е, че те кара да не изпитваш удоволствие и радост от най-любимите ти занимания. Аз съм човек, който обожава спорта във всичките му нюанси. Тенисът на корт е сред заниманията, които винаги са карали сърцето ми да пее. Когато депресията усили хвата на прегръдката си, тогава тенисът вместо удоволствие и разсейване, се превърна в истинско мъчение. Струваше ми се като нещо, за което се налага да положа свръхчовешки сили, нещо което ще изпие и малкото ми оставаща енергия. Ужасяваше ми мисълта, че трябва да сменя домашните си дрехи, да оправя раницата си, да стигна до корта, да говоря с хора, да се преструвам, че съм добре…

Депресията буквално изпиваше енергията ми. Имах период, в който едвам стигах до магазина, за да си напазарувам. Задъхвах се и се чувствах безумно изморена. Правя едно уточнение – в момента съм на 33 години и съм биш професионален спортист, който е играл на високо ниво и е тренирал всеки ден двуразово. Нищо не ми е изпивало енергията повече от депресията.

Затова много добре знам какво обича депресията и какво буквално я ужасява. Знам от какво се храни и какво я прави огромна, както и какво я кара да се свие в ъгъла по-малка от грахово зърно.

Всеки иска да намери вълшебната панацея, да я приложи и от утре да е изгонил депресията далеч през 9 планини и 7 морета. Аз не открих подобна панацея. А доста търсих. Моят опит с депресията показва, че лек има, и той за всеки е различен. Но точно както счупения крак има нужда от лекар, индивидуални грижи и време, за да мине, така е и с депресията.