За магарета, рози, разпилeни авточасти и разни други неща

От най-ранна детска възраст мечтая за веселие и безгрижие, но в моето семейство работохолизмът и стремежът към съвършенство бяха на почит. Бях 4-годишна, спомням си добре.
Живеех при прабаба и прадядо на село. Трудолюбиви хора, имаха всякакви видове животни, които
българските географски ширини са виждали – крави, прасета, пуйки, гъски и всякакви копитни.
Особено бях привързана към магерато и страдах, когато прадядо ми го налагаше с каиш когато
мързелува. Разполагаха с огромни декари сеслкостопански земи. Всичко беше като по конец.
Прабаба ми беше аранжирала двора в съвършени линии, оформящи красиви и ухаещи божествено
коридори от рози. Всяка сутрин баба ставаше да ми прави закуска в 5 и се захващаше за работа. Работеха неуморно по цял ден в градините, бостаните и с животните.

А аз бягах. Бягах от къщи и отивах на гости при така наречените „мързеливи“ съседи. Лесно ме намираха. Аз все си отивах там. Защо исках да заменя разкоша на съвършено подредения дом с ужасяващо мизерната обстановка на двор с разхвърляни авточасти и инструменти, с непочистени от месеци маси и тежка миризма на и аз не знам какво. Защото те бяха весели и безгрижни, те се забавляваха искрено живеейки ден за ден. Пееха, смееха се, танцуваха, свиреха, ей така каквото им дойде. Обожавах ги!

Бях забравила тази част от биографията си докато не изпаднах в тежък бърнаут на 31-годишна възраст. Имах уважавана професия, работих усърдно, за да постигна целите си с цената на съня си. В творческите занаяти това се случва често, винаги има дедлайн, винаги се гонят инфарктни срокове и никога нищо не става по план. Имах и връзка, която считах за успешна. После осъзнах колко съм била далеч от истината и че прекомерната ревност и желанието за контрол далеч не e любов. Едновременно с това се занимавах и с научна работа. Изпусках един срок и бях в паника. Исках да избягам. Както бягах от подредения двор, исках да се махна и да се повеселя. Излязох с приятелки. Отпуснах се за малко, но цената беше ужасна. Ревнивият ми приятел ми отмъсти за няколкото часа свобода с жесток скандал. Макар и да не се стигна до физическо насилие, бях залята със словестна жестокост, която не успях да смеля. На следващата сутрин не можех да стана от леглото. Наистина. Тялото ми беше сковано като в ковчег. И едновременно с това се тревожех, адски се тревожех, изпусках всичко – срокове, работа. Не можех да се изправя и да си направя закуска, само лежах и се тревожех. В главата ми имаше ужасни сценарии. Най-лошото беше, че никой не ми вярваше, че не мога да стана. Познаваха ме в друга светлина, като активна и жизнена личност. Бях сама в мислите си и исках да умра. Истински да сложа веднъж за винаги край на това страдание. На втората седмица от мъченията ми се свързах с псхиатър. Диагнозата беше професионално прегаряне, което бе довело до тревожно разстройство. Изписаха ми антидепресант. И аз имах предразсъдъци към щастливите хапчета и ме беше страх да не се пристратя към тях. Но нямах избор. Представете си 2 седмици без минута сън. Не можех да заспя изобщо. Оказа се, че мнението ми за антидепресантите е пълна глупост. Съвременната фармакология беше напреднала доста в този аспект. Трябваше да ги пия само 4 месеца и после да ги спра по схема. Нямаше странични ефекти. Препоръча ми и психотерапия. Терапевтката ми обърна специално внимание върху това как ми влие стресът и ми помогна да намеря стратегии за справяне с него. Накратко казано за първи път ме научиха как да си почивам и да се грижа за себе си. Успокоих се дни след началото на терапията. Вече спях, можех да се храня и оцелях. Но тези две седмици ми костваха работата, провалиха се плановете ми. Колкото до приятеля ми, не желаех да го виждам повече.

Бях съвсем сама отново. Тогава ненедейно ми звънна позната, която се нуждаеше от помощ по един проект, имаше нужда
от доброволци, творчески личности, които да пишат текстове за популяризация на един проект. Първоначално й отказах. Бях на дъното. Нямах грам самочувствие. Но след няколко дни размишление, реших да отида въпреки страховете и неувереността си. Отидох там и изглеждах като ученичка на първия учебен ден. Неуверена, плаха, смазана. Хората ме гледаха странно, докато четяха биографията ми. Нещо не се връзваше външния ми вид с професионалния ми опит и позиции. Говорех тихо и неуверено. Започнах плахо, но и никой не ме натискаше особено, все пак бях доброволка. Нещата се обърнаха след едно фирмено празненство. Беше в двора на автосервиз. Отново видях част от разхвърляните авточасти и инструменти от детството ми. Видях новите си колеги по онзи начин: бяха весели и безгрижни, забавляваха се искрено, наслаждаваха се на живота. Пееха, смееха се, танцуваха, свиреха, ей така – каквото им дойде. Заобичах ги!Сякаш бях избягала при съседите от детството ми отново и това ми даде сила. Справях се с работа си брилянтно. Всички го виждаха и оценяваха. След няколко месеца проектът спечели финансиране и бях назначена на отговорна позиция. И така 3 години. Вече не съм част от екипа, но често бягам при тях, когато имам нужда. За да се повеселя и отпусна. Родителите полагат огромни усилия в това да ни научат да сме отговорни, успешни, винаги да довършваме започнатата работа, но поне при мен бяха пропуснали важния урок за това как да си почивам, как да се забавлявам и как да се радвам на живота. А животът е за това – да му се наслаждаваме! Аз се научих макар и по трудния начин. Открих професия като комедиен сценарист, която ме изпълва с радост всеки ден и съхранява кътче безгрижие, което ме съпровожда и в трудни моменти.