Ковид и Коледно чудо в сайт за запознанства

Беше миналата година. Заразих се по най-малко вероятния за заразяване начин – от познат, който работи от вкъщи цяла година, не излиза никъде поради спецификата на професията си. Отива до магазина веднъж на 2 седмици и това е. Е, та този човек отишъл да напазарува малко преди да се срещнем. На следващата седмица ми се обади да ми каже, че има вероятност да съм болна. Така и стана, оказах се заразена. Няма да навлизам в подробности за здравословното ми състояние, защото не това беше интересно, но да кажем,че съм относително здрава физически и го изкарах леко.

Но представете си ме мен – човек с огромно семейство, с множество приятели и безкрайни ангажимени, се налага да замени динамичното си ежедневие с висене вкъщи. И то на Коледа, когато човек се чувства най-много свързан с близките си. Първоначално лек шок от промяната. После мислих каква работа мога да върша вкъщи. След като усетих симптомите обаче се оказа, че нищо няма да мога да върша, няма да съм в състояние и съм обречена на двуседмично спане и когато не спя, на размишления. Две седмици размишления. Това не ми се е случвало от…, от никога. Като човек с депресивна склонност си знам, че дългото размишление и прекомерните фантазии няма да доведат до особено приятни емоции. Пак ще зацикля върху това как нищо не съм постигнала, как съм се провалила във връзките си, как на тази възраст се очаква много повече, къде подяволите са ми милионите като работя толкова много и накрая редовното „за нищо не ставам“. И понеже съм депресарка, но хитра депресарка, реших да измамя депресията. Как? Да се разсейвам, да не мисля. Добре ама две седмици. Няма да мога да удържа фронта при положение, че не мога да работя, боли ме главата и ми е лошо. Ще трябва да мисля, неизбежно е. Хрумна ми, че мога да гледам телевизия или сериали. Ще ми омръзне, не мога да се концентрирам, неизбежно е мисленето. Ако рисувам, ще се появяват мисли докато рисувам. Говорих с приятели по телефона, но и това ме изморяваше. Добре, че поне спях повече, така съкращавах времето за мислене.

Колкото и да опитвах, мислите си нахлуваха измежду странните звуци на панелната конструкция, която обитавах. Не знам защо, но панелите си издават едни спeцифични работническо класови звуци, които навяват усещане за социализъм и безпомощност. Сградите в центъра имат по-друго звучене, но понеже нали за нищо не ставам, не съм постигнала нищо и прочие, не бях успяла да закупя собствено жилище и се налагаше да се задоволявам с гласа на наследения от родителите ми панелен апартамент в работнически квартал на края на София. Не че се оплаквам и това си е доста обективно погледнато, но депресията ми се храни с недоволството от неосъществените ми имотни копнежи и разни други мегаломански планове, останали далеч от възможността си за осъществяване (поне в близките години).

Аз обаче не се предавам. Намерих в библиотеката наръчник за справяне с депресията. Бях го взела от битака за изгодната сума от 50 ст. Може би заради цената си и аз го бях обезценила и си стоеше на рафта неотварян с години. Сега обаче имах нужда от нещо. Не бяха лоши съветите там. Имаше логика и смисъл в тях, но като всяко заболяване, и депресията си имаше своя логика и се беше закачили за мен като пиявица завличайки ковид страданието ми в дълбините на безсмислието. Та и книгата ми се видя безсмислена или по-скоро ми се стори много добра, но както се казва „не сега“.

И така. Спях и мислих. Мислите ми нагнетяваха с негативизма си безсмисленото ми съществуване и затова предпочитах повече да спя. И така докато не започнах да сънувам. След първия ми сън нещо се случи. Спомням си го добре. На плажа съм. Виждам компания от изключително симпатични мнлади хора. Те свирят на китари и пеят. Приближавам се. Искам да съм част от тях. Единият от младежите имаше много ясно лице– красив и къдрокос. Той се обърна към мен и ми каза, че не мога да съм част от компанията, защото съм „много обременена“. Събудих се в този момент. Какво по дяволите значи това?! Обременена!

Имам много приятели и не мислете, че те са ме оставили по време на карантината ми, напротив. Звъняха ми всеки ден. Но аз не исках да общувам с тях. Какво да им разкажа. Нищо не ми се случваше, а те искаха да знаят само как съм и че съм добре. Разговорите ставаха сконфузни. Какво да си говорим? За сополите ми, дали кашлям. Даже не можех да се „похваля“ с някаква интересна кашлица. Нищо особено. Имах нужда от общуване, но друго общуване. Поне разбрах благодарение на съня си какво искам. Исках да си говоря с приятни хора. Компания, човек, момче, някого.

Това се случи на около 4-тия ден от боледуването ми. Оставаха още 10. Регистрирах се в сайт за запознанства, за да общувам. Оказах се доста наивна по отношение на качеството на разговорите. На моменто дори имах чувството, че сополите ми са далеч по-смислена тема от предлаганото там. До един момент. Един от младежите ми разказа, че чете книга. О, Боже, някой тук чете! Уау! Интересно.

Разговорите станаха много приятни. Не споделяхме нищо лично. Само за книги. Оказа се, че не само аз имам странен вкус към литературата. Тя впрочем беше моя страст в гимназията и след това докато следвах. Спомням си дългите нощи над романите на Гор Видал и Ремарк. Като студентка бягах от лекции, за да отида на лекциите на филолозите. Не записах филология, защото исках да съхраня удоволствието си от литературата. След трети курс се наложи да започна работа. Едва оставаше време да се подготвям за изпити, та камо ли да чета литература за удоволствие. Така загубих този остров на спасението и се потопих в суровата действителност на постсоциалистическата реалност.

Та, този младеж, да… Споделих му любимите си романи, той ми показа няколко автора, които аз заобичах в последствие. Започнах с първия от тях. Познавах автора, бях чела нещо негово преди има няма 10 г. Постепенно се увлякох. И така започнаха най-смислените и прекрасни дни в живота ми. 10 дни – 5 книги. Всички те невероятни, изненадващи, вълнуващи. Истински съкровища, заровени в хакерски сайтове или изпратени от него. Четях и споделях впечатленията си от прочетеното. Вълнувахме се заедно, смеехме се на горките персонажи и на комичните им страдания, намирахме се в копнежите им и се губехме отново в реалността, която ни делеше от тях. Разбрах за първи път в живота си какво означава да четеш заедно с някого. От непознат срещнат в сайт за запознанства, той се превърна в най-близкия човек в живота ми. Нямаше личност на тази земя, която да ме познава по-добре. Довършвахме изреченията си, усещахме настроенията си в кратките текстови съобщения, които си обменяхме. Беше красиво, пълно и естествено, сякаш свръхестествена сила дирижираше ритъма на тази връзка и ние просто бяхме завладени от неизбежното свързване.

Както се досещате депресията ми се изпари още в първата страница качествена литература, стана летлива като етилов алкохол от канче за греяна ракия. Дори не си спомнях за съществуването й, сякаш никога не е била там и не се е случвала на мен. Какво беше депресия?

Карантината ми свърши и се върнах към обичайния си ритъм на работа. Но не спрях да чета, в тролея, в чакалнята пред лекарския кабинет, вечер преди заспиване, във всеки удобен момент.

Любовта ми си остана завинаги и запазих тази дълбока връзка. Сигурно си мислите за този мъж и чудесата по Коледа? Не. Никога не срещнах този човек. Никога не разбрах истинското му име. Вероятно е долен кръшкач с 6 деца и 2 кучета, 2 бивши жени и една настояща, който търси бърз секс в сайтове за запознанства… Кой знае… За мен обаче беше и си остава в някакъв смисъл най-близкия човек, сродна душа, ако щете.

Понякога се нуждаем от малък тласък, леко побутване, за да се изкараме от дълбините на отчаянието и да открием себе си отново. И видите ли, аз го получих от най-неочакваното кътче в интернет пространството, както смятах преди това.