Single Blog

  • Home
  • Разказ от първо лице: Мога ли да продължа напред? За пост-травматичното стресово разстройство от първо лице

Разказ от първо лице: Мога ли да продължа напред? За пост-травматичното стресово разстройство от първо лице

автор: анонимен
5/5

 

Нямам много ясен спомен за това много специално и ужасяващо събитие в живота ми… вече. Всъщност сега с радост мога да кажа, че не съм се сещала за него отдавна, но това не беше така за един доста дълъг период в живота ми. Напротив, преди се сещах за тази случка постоянно – тя живееше в сънищата ми, напомняше ми всеки ден, че нещо ужасно се е случило и имах страх, че ще го преживея отново. Когато затворех очи, виждах картината такава, каквато я помня – страшна и вцепеняваща и сякаш всичко се случваше отново. Когато се вглеждах в нещо на улицата, често не виждах нищо конкретно, а пред очите ми оживяваше онова, което бях преживяла. Останех ли сама – изпадах в ступор, бях ли сред други хора – напрегнато проверявах лицата и движенията им за най-нищожни белези на онова, което очаквах да последва.

А какво се случи?  

В един прекрасен пролетен следобед бях излязла с партньора ми на лека разходка в парка. Гушках току-що родено си бебе в слинга и се наслаждавах на онзи бебешки аромат, който само бебетата имат. Радвах се на новопридобитата си роля на майка и си мислех за някакви бебешки неща – детски колички, рецепти за захранване и хипоалергенни кремове.

Поглеждайки напред, забелязах, че лицето на партньора ми е придобило странно блед цвят и забързах с тревожна крачка, за да го попитам какво се случва и дали е добре. Още преди да стигна до него, той се свлече пред мен. Опитах се да се наведа, за да видя какво става и да му помогна, но не успявах да се свия достатъчно заради бебето в слинга. Единствено виждах как тялото му се тресе и кожата му започва леко да посинява. Исках да извикам за помощ, но от устата ми не излезе никакъв звук, сякаш някой ме беше стиснал за гърлото и нямах никакви думи и глас. Усещах тялото си напълно замръзнало и сякаш не можех повече да дишам. Знаех, че нямам много време за реакция, но нищо в тялото ми не се подчиняваше. В този миг мислех, че е възможно партньорът ми да си отиде пред очите ми…и аз да не мога да направя нищо. И тази мисъл буквално ме смазваше.

За щастие едни хора наблизо се притекоха на помощ. Държаха главата му и тялото му докато този пристъп или каквото там беше отмине.  Извикаха линейка и помогнаха на лекарите да го откарат в болница, от която беше пуснат след два дни и много изследвания. И всичко завърши добре. Поне на пръв поглед.

Оттук започва моят разказ.

Въпреки че партньорът ми успя да се възстанови и да открием причината, аз бях толкова притеснена от всичко, което се случи и от това, което можеше да се случи, че напълно забравих да погледна какво става с мен.

А аз спрях да мога да спя. Нормално за всяка майка с малко бебе, ще кажете. Аз напълно спрях да спя, нито за миг, в продължение на месеци. Затворех ли очи, виждах тресящо се тяло на земята и нещо веднага ме хващаше за гърлото. Не можех да дишам. Живо си припомнях всеки елемент от това преживяване поне по десетина пъти на ден. Сякаш става току пред мен сега.  Стягаше ме гърлото, замръзвах и не можех да обеля дума. В редките моменти, в които успявах да се унеса за малко, се събуждах с болки в лицето и челюстите. В последствие се оказа, че стискам зъбите си много силно без да осъзнавам това. И вместо да се наслаждавам на нежните моменти с бебето, изпитвах панически страх, че всеки момент някой ще припадне пред мен.

Сновях насам-натам, разпитвах всички близки и познати дали са добре и бях бдителна за най-малките признаци на физически дискомфорт. Изпитвах силна раздразнителност, имах усещане за обреченост и безмерна тъга. Умората и тежестта се трупаха, не можех да изпитвам никакви позитивни емоции. Вярвах, че съм нищожна и изпитвах вина – не успях да реагирам по никакъв начин, не можех да се грижа за бебето си, бях ужасна майка и жена. Заобикалях отдалеч мястото, където се случи това събитие и всички останали места, които приличаха на него.

Много време след това изпитвах същия ужас и вцепенения, когато видех човек на земята – независимо дали си лежи на полянка или си поправя колата. Сърцето ми подскачаше всеки път, когато някой ми кажеше, че съвсем леко му прилошава или има замайване.

Беше един дълъг период на постоянно оживяващ и повтарящ се кошмар. Не можех да изляза от него и нищо друго на света не съществуваше. Кошмар, който после разбрах, че се казва пост-травматично стресово разстройство. И че всъщност е голяма работа, оказва огромно негативна влияние върху нас и може да продължи да ни трови живота дълго време. Особено за мен, особено в ролята ми на млада майка.

Отне ми много време на четене, работа с терапевт и опити да се възстановя и да продължа напред. Защото вярвах, че няма как да продължа напред… че този кошмар ще продължи да ме преследва и да се появява, когато си поиска.

След като разбрах какво е това, търсенето на помощ ме отведе до EMDR терапията, която се занимава точно с подобни травматични преживявания. И след като я открих, започнах да работя и по други мои преживявания. И започнах да дишам –  спокойно и силно, и да разчитам отново на силите си и преценката си. Да вярвам, че съм направила онова, което съм могла. Че не винаги можем да помогнем, колкото и да ни се иска. Че има ситуации, в които наистина нямаме контрол. И това е ок.

Сега мога да разкажа тази случка без да се разплача или да остана в ступор. Мога да се радвам, да работя, да се грижа за детето си и всички останали, но най-вече за себе си. Знам, че понякога може да има и такива ужасни събития, но все пак можем да потърсим помощ за себе си и да станем на крака отново. За да продължим.

Полезна ли Ви е информацията? Благодарим Ви, че я разпространихте!

Instagram
LinkedIn
Share
YouTube
YouTube