Трудно е да бъдеш бог

Откъс от книгата “За бавното живеене и насладата от живота”

Отговорът всеки може да си го даде сам – всичко, което не ни харесва, всички лоши емоции от неща, които правим по задължение, да спрем да се срещаме с хора, които не харесваме, или да ограничим контактите с тях дотолкова, доколкото го изискват работата ни или животът. Всичко се дължи на това колко много неща си причиняваме, преследвайки нещо. Дали в работата и амбициите си, дали в това да достигнем или съблазним някого, защото смятаме, че е важно или интересно, или, че ще повдигне социалния ни статус. Или просто защото той е непоклатим и ние трябва да го имаме. В търсене на нови преживявания, в задъхано преследване на новото, на това, което не познаваме, в опити да бъдем навсякъде и да направим всичко ние започваме да губим най-важните си ценности и почва под краката си. Забравяме най-важните неща, най-смислените си постижения – хората и нещата, които са ни приятели и близки, и всичко, което сме постигнали до момента. В преследване на дивото, губим всичко. Знаете как хората казват, че имат много малко истински приятели, а не съм чувал никой да се пита: „А какво правя аз за тях, какво съм готов да дам, да пожертвам, за да ги задържа?“. Защото в едно приятелство, също както и в любовта, и в работата, сме длъжни винаги и постоянно да се доказваме, да жертваме част от нас, да правим компромиси и да избираме. Изборът е нещото, което много често пропускаме да отбележим в отношенията с другите. да направя ли нещо, или да не направя? Да пожертвам ли времето си, вниманието си, нещо материално за приятел? Всеки ще каже: „ама разбира се, веднага!“. Хайде, помислете си пак и си дайте сами на себе си отговор колко пъти не сте го правили. Защото хората сме егоисти. Готови сме да пожертваме всичко, заслепени в нещо без перспектива, без смисъл и без продължително удоволствие. Разхищаваме емоциите си, себе си, отношението си към близки и приятели в напразни опити да спечелим някого, който в този момент сме счели за ценен, за „трофей“. Такова разхищение и вечно движение, търсене, но не в смисъла на търсенето на интелекта, а като неизпитването на удоволствие от това, което имаме, пустотата и незадоволеността, които ни дават усещането за спрялост, когато нещата са спокойни и всичко е наред. И се хвърляме презглава в авантюри, които изпиват жизнените ни сили. Понякога това е любов – всички знаем експлозията, която причинява любовта в цялото ни същество, тътена на адреналина, върховете на щастието и бушуващите ендорфини, които тя носи. Разумът няма място тук. Той е безсилен. друг път това е опит да съблазним някой човек – заради социално положение, престиж в обществото, заради уважението и завистта на останалите или просто ей така, за да си докажем, че можем. И после, като ги постигнем, пустотата отново отваря своята паст и ние изпадаме в безтегловността на абсолютната празнота, опустошени и незадоволени, защото отново в бързане да постигнем целта сме пропуснали да се наслаждаваме на мига и в момента на достигането ѝ ние сме я загубили, без тя да ни е донесла нищо. Не знам защо си го причиняваме, сигурно защото влеченията и желанията ни са животински, а оценката, обяснението и вината са човешки, и убиват всичко смислено и красиво след това. Тази вечна вътрешна борба унищожава щастието и ни оставя обезсмислени. Животът е винаги другаде.