Лична история: психологията начин на употреба

Изминалата година беше истински водовъртеж от емоции. Направо не знам как оцелях и излязох от него. Смятах себе си за уверен и успял човек, професионалист в това, което правя. Омъжена съм от почти 30 години, имам син, който също вече е семеен. Погледнато отстрани имам всичко, което човек би могъл да поиска – добра работа, стабилно семейство, самостоятелност, само че не се чувствах щастлива.

Но не си давах сметка за това, докато миналата година не срещнах един човек. По-точно – срещнах го отново, защото се познавахме от години, и се влюбих безпаметно. Това ме накара да осъзная колко нещастна се чувствам и как искам да променя това. Започнах да се питам това ли е всичко, мога ли да искам повече от живота.

В опит да разбера се насочих към психологията и открих един цял нов свят. Попаднах на книга, която описваше жените, които обичат твърде много и се замислих – аз от тях ли съм? Какво ми липсва? Защо не се чувствам добре?

Така тръгнах на терапия. Никак не се чувствах комфортно в началото, но реших да се доверя на инстинкта си и да потърся външни решения. Очевидно това, което можех да направя сама, не работеше. 

На първата ни среща си припомних целия си живот до този момент – това колко рано се омъжих, защото исках да се махна от вкъщи; това, че съпругът ми беше по-възрастен, много критичен, въпреки че аз всячески се стараех да имаме добро семейство; това, че с него се общуваше много трудно; разликите между нас; дълбокото чувство на липса на разбиране от негова страна; невъзможността му да изразява емоции и моята дълбока потребност от това… Разплаках се, никак не ми се искаше да бъркам в тези рани, но някак си успях да се отпусна и да споделя.

Стигнахме и до причината за срещата ми с терапевта – неочакваното, ненавременно и тотално неподходящо влюбване в семеен мъж с дете. Дойде ми като гръм от небето, но като се върна назад към собствения си живот, виждам, че никак не е чудно, че се влюбих в човек, който ми предлагаше разбиране и подкрепа. Имах безкрайно голяма нужда от това.

Чувствах се много объркана, защото от една страна не исках да променям нещата, но от друга тази емоция много ми влияеше и не можех да се дистанцирам от нея. Чувствах се разкъсвана между две реалности. Вярвам в семейството, трудно ми беше да си представя, как казвам на съпруга си, че го напускам, нито пък можех да искам същото от другата страна. Животът ми беше ад, който продължаваше месеци наред. Безкрайно много пъти казвах „Край, дотук съм!“ и след това се предавах в момента, в който ми се обадеше по телефона и ми кажете, че ме обича, но заради детето му е трудно да реши.

Срещите ми с терапевта продължиха. Понякога се чувствах все едно се въртя в омагьосан кръг и вземам едно решение, а правя друго отново и отново, седмици, дори месеци наред. Но това, което ме движеше напред, е, че след всяка терапевтична среща, аз се чувствах малко по-добре и малко по-уверена. Започнах да разбирам себе си, своите нужди и качества все повече. Изграждах вътрешната си сила и решимост да открия най-доброто за мен и моето семейство, защото съпругът ми заслужаваше втори шанс. Открих посока, в която да се движа, но все още ми беше трудно да тръгна изцяло натам. 

До момента, в който решението не се появи от само себе си и той трябваше да избира между семейството си и мен и избра тях. В началото го усетих като много силен шамар, но после си дадох сметка, че е истинско освобождение. Вече бях свободна истински да продължа напред. Скоро след това вече нямах нужда от редовните срещи с терапевта. Чувствах се свободна, по-уверена и не толкова самокритична. Имам желание да продължа да се развивам и знам, че мога да го направя. 

Сега гледам назад и не мога да повярвам какво преживях. Все още търся голямата картина и мястото на тази емоционална буря в общата картина на живота си, но знам, че ще дойде момента, в който ще я видя напълно. Благодарна съм, че го преживях, но най-вече, че потърсих помощ и оцелях.