Single Blog

  • Home
  • Работна симфония в две части

Работна симфония в две части

Лична история: Работна симфония в две части

Казвам се Михаил, но от няколко години съм по-известен като Мишо художника. Викат, че от малък съм си объркан. Но нека си викат каквото искат. По рождение съм надарен с ценното качество – непукизъм. Здравословно е, особено когато си отраснал в семейство на интелектуалци с нетипични за времето и пространството порядки. Нашите слушаха класическа музика почти през цялото време. Спомням си, че като бях малък много често се прокрадваха ориенталски мотиви от съседите и това смущаваше спокойствието им и прекратяваше илюзията им за възвишеност.

Аз се бунтувах. Щом навърших 16, първата ми покупка беше мощна стереоуредба, с която да заглуша нестихващото парти на съседите с щита на Iron Maiden. Може да си представите каква какафония наставаше. Мисля, че в този период нашите решиха, че ще е най-добре да си купят вила и да се изнесат далеч от цивилизацията, да напуснат съвремието и да се насладят на вътрешноприсъщия си унес.

Иначе бях умно момче. Поне така казваше учителката по френски. Харесваха ме много момичета. Значи съм бил и хубаво момче, кой знае…

Пубертетът ми мина в пънкарски сбирки, палатки, автостопове. Още повече момичета ме харесваха. Бях запленен от субкултурите и особено ме вълнуваха графитите и калиграфията. Часовете ми в училище прекарвах в рисуване на модели и тагове.

Спомням си, че в университета също имаше музикални войни. Срещу нашето общежитие бяха настанили възпитаниците на Музикалната академия. Преди сесия всички репетираха едновременно, по цяла нощ. Ето това вече беше какафония! Аз обаче имах тренинг и бях надрастнал раздразнението си и непукизмът ми не позволяваше да се развълнувам, но си спомням, че съквартиранта ми замеряше отсрещната сграда с кутии от консерви.

Ех, хубави времена бяха, а сега? Сега съм мениджър. Както се казва сега, ориентиран съм към детайлите. Това се цени високо. Зарязах отдавна широките дънки и ефектната пънк прическа. Нося костюм, очила и внимателно приглаждам вече пооредялата си коса. Имам семейство, както се досещате, и се спасявам от семейната какфония с много работа. Добра стратегия. Гордея се със себе си, роднините се гордеят с мен и с титлите ми, а жена ми все по-рядко намира поводи за ревност. То това е и проблемът между нас – че още съм си хубаво момче на 40. Не се разбираме много. Все ме подозира в нещо.

Та прякора Художника получих от една среща. С потенциален инвеститор. Работих през уикенда. Старателно подготвях презентацията си. Бях прекарал безброй часове, за да я усъвършенствам, или поне така си мислех. Може да съм зяпал съседката през повечето време, кой знае. Моят нагон няма хронометър.

Докато чаках за срещата, осъзнах, че съм забравил да приложа актуализирани финансови прогнози. Не просто съм забравил да ги приложа, а направо съм забравил за тях. Макар и непукист по природа, може да се каже, че изпаднах в паника. Доколкото ми е възможно. Не знаех какво да правя. Трябваше бързо да взема решение, и то креативно.

От тийнейджърските си години ми остана влечението по различни дизайни. Събрал съм хиляди, наистина хиляди изображения от интернет на дизайни. Цъках по изображенията докато мисля какво да направя. Оставаха 10 минути до срещата. Попаднах на едно изображение и натиснах print.

Изображение: 
https://www.spreadshirt.com/shop/stationery/stickers/financial+statements/

Отидох с присъщия си непукизъм, който изглежда като увереност. Говорих общи приказки сякаш съм пресметнал природните катаклизми и мога да прогнозирам всички възможни екологични сътресения 100 години напред базирайки проучванията си върху етапи на развитие от памтивека. И не пропуснах вътрешно да се гордея със себе си.  Около 10 минути след срещата забелязах, че инвеститорът ме гледа странно. Попита ме от къде зная, че се занимава с дизайн. Нямах си и представа. Изфабрикувах някаква глупост от типа на: „Ние проучваме добре своите потенциални партньори“. Не знам дали се върза, но в следващите 2 часа и двамата забравихме за сделката. Времето мина неусетно в разговори за изкуство, за пънкарските години, за къмпингите, които се оказа, и двамата сме посещавали. В един момент той извади телефона си и ми показа снимка на момче с прическа стил пънк. Попита ме: „Можеш ли да го познаеш“. Не мисля, че приличаше на моите познати. „Това съм аз“ – каза той. Тогава и двамата осъзнахме, че зад корпоративната фасада и добре шлифования имидж и двамата сме си останали същите тийнейджъри бунтари. Тогава осъзнах, че всички ние, независимо от професията и пътя, който сме избрали сме преди всичко хора. И това, което ни свързва най-дълбоко е изконно човешките преживявания, които по една или друга причина и двамата усещаме най-силно чрез изкуството.

Получих инвестицията няколко седмици по-късно и, разбира се, след като изпратих прогнозите. Но получих нещо много по-ценно – доверие. От този момент нататък можех напълно да разчитам на своя бизнес партньор както и той на мен. Сякаш по-голяма част от живота ни минава във взаимоотношенческа какафония. Това е нормално, хората сме различни, но хубавото е, че все пак понякога срещаме хора с които всичко е гладко, ясно и върви леко като симфония.

 

Лична история: Работна симфония в две части

Казвам се Михаил, но от няколко години съм по-известен като Мишо художника. Викат, че от малък съм си объркан. Но нека си викат каквото искат. По рождение съм надарен с ценното качество – непукизъм. Здравословно е, особено когато си отраснал в семейство на интелектуалци с нетипични за времето и пространството порядки. Нашите слушаха класическа музика почти през цялото време. Спомням си, че като бях малък много често се прокрадваха ориенталски мотиви от съседите и това смущаваше спокойствието им и прекратяваше илюзията им за възвишеност.

Аз се бунтувах. Щом навърших 16, първата ми покупка беше мощна стереоуредба, с която да заглуша нестихващото парти на съседите с щита на Iron Maiden. Може да си представите каква какафония наставаше. Мисля, че в този период нашите решиха, че ще е най-добре да си купят вила и да се изнесат далеч от цивилизацията, да напуснат съвремието и да се насладят на вътрешноприсъщия си унес.

Иначе бях умно момче. Поне така казваше учителката по френски. Харесваха ме много момичета. Значи съм бил и хубаво момче, кой знае…

Пубертетът ми мина в пънкарски сбирки, палатки, автостопове. Още повече момичета ме харесваха. Бях запленен от субкултурите и особено ме вълнуваха графитите и калиграфията. Часовете ми в училище прекарвах в рисуване на модели и тагове.

Спомням си, че в университета също имаше музикални войни. Срещу нашето общежитие бяха настанили възпитаниците на Музикалната академия. Преди сесия всички репетираха едновременно, по цяла нощ. Ето това вече беше какафония! Аз обаче имах тренинг и бях надрастнал раздразнението си и непукизмът ми не позволяваше да се развълнувам, но си спомням, че съквартиранта ми замеряше отсрещната сграда с кутии от консерви.

Ех, хубави времена бяха, а сега? Сега съм мениджър. Както се казва сега, ориентиран съм към детайлите. Това се цени високо. Зарязах отдавна широките дънки и ефектната пънк прическа. Нося костюм, очила и внимателно приглаждам вече пооредялата си коса. Имам семейство, както се досещате, и се спасявам от семейната какфония с много работа. Добра стратегия. Гордея се със себе си, роднините се гордеят с мен и с титлите ми, а жена ми все по-рядко намира поводи за ревност. То това е и проблемът между нас – че още съм си хубаво момче на 40. Не се разбираме много. Все ме подозира в нещо.

Та прякора Художника получих от една среща. С потенциален инвеститор. Работих през уикенда. Старателно подготвях презентацията си. Бях прекарал безброй часове, за да я усъвършенствам, или поне така си мислех. Може да съм зяпал съседката през повечето време, кой знае. Моят нагон няма хронометър.

Докато чаках за срещата, осъзнах, че съм забравил да приложа актуализирани финансови прогнози. Не просто съм забравил да ги приложа, а направо съм забравил за тях. Макар и непукист по природа, може да се каже, че изпаднах в паника. Доколкото ми е възможно. Не знаех какво да правя. Трябваше бързо да взема решение, и то креативно.

От тийнейджърските си години ми остана влечението по различни дизайни. Събрал съм хиляди, наистина хиляди изображения от интернет на дизайни. Цъках по изображенията докато мисля какво да направя. Оставаха 10 минути до срещата. Попаднах на едно изображение и натиснах print.

Изображение: 
https://www.spreadshirt.com/shop/stationery/stickers/financial+statements/

Отидох с присъщия си непукизъм, който изглежда като увереност. Говорих общи приказки сякаш съм пресметнал природните катаклизми и мога да прогнозирам всички възможни екологични сътресения 100 години напред базирайки проучванията си върху етапи на развитие от памтивека. И не пропуснах вътрешно да се гордея със себе си.  Около 10 минути след срещата забелязах, че инвеститорът ме гледа странно. Попита ме от къде зная, че се занимава с дизайн. Нямах си и представа. Изфабрикувах някаква глупост от типа на: „Ние проучваме добре своите потенциални партньори“. Не знам дали се върза, но в следващите 2 часа и двамата забравихме за сделката. Времето мина неусетно в разговори за изкуство, за пънкарските години, за къмпингите, които се оказа, и двамата сме посещавали. В един момент той извади телефона си и ми показа снимка на момче с прическа стил пънк. Попита ме: „Можеш ли да го познаеш“. Не мисля, че приличаше на моите познати. „Това съм аз“ – каза той. Тогава и двамата осъзнахме, че зад корпоративната фасада и добре шлифования имидж и двамата сме си останали същите тийнейджъри бунтари. Тогава осъзнах, че всички ние, независимо от професията и пътя, който сме избрали сме преди всичко хора. И това, което ни свързва най-дълбоко е изконно човешките преживявания, които по една или друга причина и двамата усещаме най-силно чрез изкуството.

Получих инвестицията няколко седмици по-късно и, разбира се, след като изпратих прогнозите. Но получих нещо много по-ценно – доверие. От този момент нататък можех напълно да разчитам на своя бизнес партньор както и той на мен. Сякаш по-голяма част от живота ни минава във взаимоотношенческа какафония. Това е нормално, хората сме различни, но хубавото е, че все пак понякога срещаме хора с които всичко е гладко, ясно и върви леко като симфония.