Single Blog

  • Home
  • След всеки дъжд никнат магии

След всеки дъжд никнат магии

Somenso и Христина Панджаридис представят “Четенето като автотерапия”.

Ние от Център за управление на стреса създадохме рубрика, която ще посветим на книгите, създадени от български автори, написани, за да пречистват, да зареждат, да дават надежда. Започнали като изповед, завършили като послание.

Издателство „Екрие” е семейно столично издателство, осъществило множество важни проекти, партньорства и събития от създаването си през 2018 г. до днес. Сред нашите заглавия са реализирани успешни дебюти на български автори и български художници. Книги, докоснали читатели на различни възрасти, с различни вкусове и предпочитания, живеещи в България или зад граница, но обединени от книгите и четенето.

Приказки, разкази, романи, поезия, практическа психология, учебни помагала или специализирани издания – всяка книга на Екрие се отличава с мисия и послания.

Екрие създава единствената по рода си фирмена книжарница не само в България, но и в Европа – книжарница на издателство с разнообразен жанров каталог, разположена в сърцето на МБАЛ „Света София“ на бул. „България“ 104. В книжарницата се предлага богато разнообразие от книги за малки и големи читатели.

Христина Панджаридис има 3 романа в каталога на Екрие.

Оплети и разплитай https://ecrier.bg/produkt/opleti-i-razplitaj/

Ферма за калинки https://ecrier.bg/produkt/malko-lyubov-roman/

Малко любов https://ecrier.bg/produkt/malko-lyubov-roman/

Сега на ексклузивна промоция от 10 до 20 юли – 10 книги на 10 лв за 10 дни.

Фирмен сайт www.ecrier.bg

ХРИСТИНА ПАНДЖАРИДИС

5/5

“Романите на Христина Панджаридис са изключително проникновени, защото тя черпи вдъхновението си от извора. Всички нейни истории са взаимствани от реални хора и човешки съдби. Христина познава силата и слабостта, познава доброто и демоните, които се крият вътре в нас. Вярва в доброто и винаги оставя по малка светлинка с надежда за утрешния ден.” – Галина Попова, творчески редактор на издателство “Екрие”

Многопластов автор, един от най-добрите български хайку писатели.

Христина е многократно награждавана на национално и международно ниво. Пише хайку, стихове, разкази, автор и съавтор на романи.

ОПЛЕТИ И РАЗПЛИТАЙ

 ПЪРВА ГЛАВА

 СЛЕД ВСЕКИ ДЪЖД НИКНАТ МАГИИ

 случайност

 принцесата и принцът

 намират нова приказка

Животът ти получава разрешение за излитане. Готов ли си за плетене?

   Родителите ѝ винаги се караха за едно и също, поне откакто се появи Нора. Любимата прабаба, очилата и синекоса, неразбрана и недооценена от всички присъстващи, но напълно достатъчна за размразяване на скуката в едноетажната къща с градина.

   Лия се отпусна, както госпожа майка ѝ учеше пациентите си, мислено разпери ръце, усети бодлите на въздушното течение, и полетя. Гърбицата на гърба не ѝ пречеше. Отдавна си я представяше като раница, пълна с топки за тенис, кремове против слънчево изгаряне заради нейната светла кожа, здраво и широко тиксо за залепване устата на майка си, докато намали темпото и свикне да не говори повече от двайсет думи наведнъж, плюс еднолитрова бутилка с вода. Гърбицата ѝ предизвикваше размекване и замъгляване в чуждите погледи, следваше отдалечаване и избягване на посещаваните от нея публични места, а се говори, че някога –  в несъществуващо далечно време – са докосвали гърбавите за късмет. Станеше ли ѝ мъчно, почваше да изнамира думички с «Г» и да избутва гърбицата си все по-назад, де да можеше да я запрати на нечий гръб и да изчезне, но проблемът си оставаше и затова прегръщаше упражнението: горила, гърне, грозде, гора, гарван, гълъб, гущер, глас, глупост, гости, глобус, гара, гараж. Не засвирват фанфари, но мъката се стопява.

   Приемем ли версията на Нора – историята ще ни събере очите. Останалите разкази на свидетели, на желаещи да присъстват, но закъснели, на извънземни, на гаджетата – са с пукнатини. Съдбата с нейното туловище понякога те застига и затиска, признаваш и премълчаното пред себе си.

   Нора е пъстра отвън и отвътре, без да е паун или палитра, без да е ветрило, навярно е пъстра от есента. Нора е на възраст, която мнозина дори с упорити тренировки не достигат и дава вид, че знае отговорите на почти всички въпроси или поне на най-задаваните. За нея животът е бал, стига да не я болят краката, и разходка над покривите и хвърчилата за изпробване на новите криле. На вид прозрачни, на светлината бледи и пухкави като разбит белтък, но здрави. Криле, които не напускат доброволно полесражението.

   Тънката линия между надеждата и отчаянието – там, между гънките им, започва магията. Според Нора началото ѝ е на друго място – в забавлението, че не си пораснал, нищо че се източваш до два метра, какво от това, че обувките от миналата пролет те стискат отпред и отстрани, и отвсякъде, и пъпки от неизвестен произход танцуват по физиономията ти. Животът ти може да започне. Готов ли си за плетене? Ясно чухте, не е звукова халюцинация. Лицева плетка, опакова, единична ластична… Плетенето от убиване на скуката преминава в беля. Белята е да не вършиш каквото очакват от теб, а обратното. Белята е книга. Милиони я четат и обсъждат, но разликата е кой какво разбира и остават ли петънца прежда в главата.

   Вътре в Нора гласчето настоява, че е стара късметлийка и иска ли късметът да не ѝ изневерява, да раздава и на другите. Не е в пубертета, не е в менопаузата, не е в следкритическата, а в най-златната възраст – точният момент да претегли и да прецени. Чувството за ориентация ѝ подсказва, че трябва да се погрижи за най-важното: за себе си и за нишката, която ще я продължи. Съблюдаването на условностите няма да я откаже от осъзнаването на удоволствието, че за първи път е прабаба! Баба на квадрат! На нейната възраст какво предстои да изпита за първи път? Среща на най-страстен любовник след шейсет години раздяла или разгадаване къде свършва загрижеността и почва иронията? С всеки изминат ден, къде ти, с отминаващия час, от нея остава по-малко живец, но генът на столетниците изправя раменете и я кара да се прави на балерина. Куцукаща на моменти, зяпаща къде има парапет за подпиране.

 – Още двайсет секунди! – самокомандва се Нора. Слага си бързо крилете, отстрани изглежда сякаш намята пелерина, разкършва рамене, върти главата напред и назад – гледала е по телевизията в европейския шампионат по лека атлетика как състезалките по хвърляне на гюле го правят – и притваря очи. – Ще летя, значи съм жива!

 – Безнадеждна работа – реагира престаряла калинка, способна да лази и изкачва височините на листата на фикуса, но не и да се прави на летящо насекомо. – Гроги си. Нямаш интерес да се разчуе.

 – Дори една придирчива хлебарка не би коментирала – връща топката Нора.

 – Хлебарките са несимпатична твар, но къде съзираш прилика между мен и нея – заоправдава се нахалницата. Чувства се уязвена, че не е дори за кратко любимка, обгърната с ласкателства. Не би отказала предложение да сподели полета, намествайки се на непроветриво място, но не я канят. Е, може би друг път и друг ден.

 – Старите калинки са симпатични, но летенето им се опъва. – Нора вдиша дълбоко и се преобрази. Младостта изпъна кожата и крилете ѝ. Излетя.

          * * * * * * *

   Кой ли твърдеше, че всяка история имала няколко версии: твоята, на приятелката ти, на свидетелите, на архивиста и истинската? Най-лошото, което е на път да се забие в погледа ни и се случва е, че се уморяваме и ни писва да държим очите си отворени, за да не изпуснем поредното чудо. Често замаскирано под дъждобрана на идиотско хрумване.

   Родителите на Лия държаха на навиците си. Един от най-практикуваните и според бащата предпочитан за съпругата му беше вечерната караница. Тъмнината навън изваждаше на показ тъмните помисли на душите им. Затваряха прозорците. Отваряха си очите. Госпожа майката се оглеждаше за някой сбъркал часа за среща посетител. Тя помагаше на срамежливците, нейни пациенти, да придобият смелост и самостоятелност, и да „вкарат гол на живота“. Случваше се след оглеждането да заключи вратата. Два пъти, за по-сигурно. Но в августовската жега, след полунощ, предполагаха, че който има ухо да подслушва отдавна спи, в това число и наблюдателната им дъщеря.

 – Изгони най-сетне Нора! – самоуверено подхваща госпожа майката. – Бабата, досадна драка, казала на Лия, че е щастлива. Представяш ли си? Подлудява детето с архаични описания на живота.

 – Нора? Не знам откога не съм чувал някой да признае, че е щастлив – озърта се светлокосият висок мъж, по най-точни сведения господин Попов, бащата.

 – Вникни зад думите. Щастието се подхранвало от любопитството. Колкото си по-любопитен – толкова си по-щастлив – не кротва госпожа Попова, майката.

 – Виж ти!

 – Кажи нещо смислено! Дъщеря ти израства в средата на една бабка, която я оформя без моето разрешение, неуморно плете и се храни с клюки.

 – Любопитството не е клюка, ако разбирам правилно.

 – Бабичка на осемдесет и не знам колко си, едва ли се интересува от последните научни изследвания. По-скоро кой минал, кой заминал… Махни я оттук! Лия от затворено в здравословна антибактериална атмосфера дете, което се е примирило с физическия си дефект и не страда видимо, придобива навици на репортерка. Ще изхвръкне без да сме усетили.

 – Внимавай какво си пожелаваш!

 – Внимавам, но ти не си пожелаваш дори обикновен кметски стол.

 – Пристрастена си, за да взимаш решения в един след полунощ – връща топката господин бащата. – Пристрастена и невъзмутима.

 – Не свикна ли? – унесено произнася госпожа майката. Отива до вратата и се подпира на нея. Забелязва, че не е свалила черните си обувки с високи токчета – винаги 14 сантиметра, и със замах рита левия, после и десния. – Каква напаст са обувките, но харесвам да гледам отвисоко и да не ми се изплъзват разни незабележими за останалите детайли!

 – Време е да свикна. С решенията ти, с детайлите. С височината ти. – Очите им се срещат и разминават, но само неговите са пълни с присмех. Нейните преливат от безсърдечност.

 – Нали? – прави се на неусетила иронията. – Навикът и имунитетът се придобиват – погалва го за компенсация с гласа си госпожата. Нейният опит доказваше, че споровете им потвърждават какви страстни натури са двамата. Единствено страстните двойки обичат всеотдайно и забравят неуспехите. След подвикванията и погледите, които си разменяха, следваше сдобряването. Е, не винаги същия ден, но в най-скоро време.

Somenso и Христина Панджаридис представят “Четенето като автотерапия”.

Ние от Център за управление на стреса създадохме рубрика, която ще посветим на книгите, създадени от български автори, написани, за да пречистват, да зареждат, да дават надежда. Започнали като изповед, завършили като послание.

Издателство „Екрие” е семейно столично издателство, осъществило множество важни проекти, партньорства и събития от създаването си през 2018 г. до днес. Сред нашите заглавия са реализирани успешни дебюти на български автори и български художници. Книги, докоснали читатели на различни възрасти, с различни вкусове и предпочитания, живеещи в България или зад граница, но обединени от книгите и четенето.

Приказки, разкази, романи, поезия, практическа психология, учебни помагала или специализирани издания – всяка книга на Екрие се отличава с мисия и послания.

Екрие създава единствената по рода си фирмена книжарница не само в България, но и в Европа – книжарница на издателство с разнообразен жанров каталог, разположена в сърцето на МБАЛ „Света София“ на бул. „България“ 104. В книжарницата се предлага богато разнообразие от книги за малки и големи читатели.

Христина Панджаридис има 3 романа в каталога на Екрие.

Оплети и разплитай https://ecrier.bg/produkt/opleti-i-razplitaj/

Ферма за калинки https://ecrier.bg/produkt/malko-lyubov-roman/

Малко любов https://ecrier.bg/produkt/malko-lyubov-roman/

Сега на ексклузивна промоция от 10 до 20 юли – 10 книги на 10 лв за 10 дни.

Фирмен сайт www.ecrier.bg

ХРИСТИНА ПАНДЖАРИДИС

5/5

“Романите на Христина Панджаридис са изключително проникновени, защото тя черпи вдъхновението си от извора. Всички нейни истории са взаимствани от реални хора и човешки съдби. Христина познава силата и слабостта, познава доброто и демоните, които се крият вътре в нас. Вярва в доброто и винаги оставя по малка светлинка с надежда за утрешния ден.” – Галина Попова, творчески редактор на издателство “Екрие”

Многопластов автор, един от най-добрите български хайку писатели.

Христина е многократно награждавана на национално и международно ниво. Пише хайку, стихове, разкази, автор и съавтор на романи.

ОПЛЕТИ И РАЗПЛИТАЙ

 ПЪРВА ГЛАВА

 СЛЕД ВСЕКИ ДЪЖД НИКНАТ МАГИИ

 случайност

 принцесата и принцът

 намират нова приказка

Животът ти получава разрешение за излитане. Готов ли си за плетене?

   Родителите ѝ винаги се караха за едно и също, поне откакто се появи Нора. Любимата прабаба, очилата и синекоса, неразбрана и недооценена от всички присъстващи, но напълно достатъчна за размразяване на скуката в едноетажната къща с градина.

   Лия се отпусна, както госпожа майка ѝ учеше пациентите си, мислено разпери ръце, усети бодлите на въздушното течение, и полетя. Гърбицата на гърба не ѝ пречеше. Отдавна си я представяше като раница, пълна с топки за тенис, кремове против слънчево изгаряне заради нейната светла кожа, здраво и широко тиксо за залепване устата на майка си, докато намали темпото и свикне да не говори повече от двайсет думи наведнъж, плюс еднолитрова бутилка с вода. Гърбицата ѝ предизвикваше размекване и замъгляване в чуждите погледи, следваше отдалечаване и избягване на посещаваните от нея публични места, а се говори, че някога –  в несъществуващо далечно време – са докосвали гърбавите за късмет. Станеше ли ѝ мъчно, почваше да изнамира думички с «Г» и да избутва гърбицата си все по-назад, де да можеше да я запрати на нечий гръб и да изчезне, но проблемът си оставаше и затова прегръщаше упражнението: горила, гърне, грозде, гора, гарван, гълъб, гущер, глас, глупост, гости, глобус, гара, гараж. Не засвирват фанфари, но мъката се стопява.

   Приемем ли версията на Нора – историята ще ни събере очите. Останалите разкази на свидетели, на желаещи да присъстват, но закъснели, на извънземни, на гаджетата – са с пукнатини. Съдбата с нейното туловище понякога те застига и затиска, признаваш и премълчаното пред себе си.

   Нора е пъстра отвън и отвътре, без да е паун или палитра, без да е ветрило, навярно е пъстра от есента. Нора е на възраст, която мнозина дори с упорити тренировки не достигат и дава вид, че знае отговорите на почти всички въпроси или поне на най-задаваните. За нея животът е бал, стига да не я болят краката, и разходка над покривите и хвърчилата за изпробване на новите криле. На вид прозрачни, на светлината бледи и пухкави като разбит белтък, но здрави. Криле, които не напускат доброволно полесражението.

   Тънката линия между надеждата и отчаянието – там, между гънките им, започва магията. Според Нора началото ѝ е на друго място – в забавлението, че не си пораснал, нищо че се източваш до два метра, какво от това, че обувките от миналата пролет те стискат отпред и отстрани, и отвсякъде, и пъпки от неизвестен произход танцуват по физиономията ти. Животът ти може да започне. Готов ли си за плетене? Ясно чухте, не е звукова халюцинация. Лицева плетка, опакова, единична ластична… Плетенето от убиване на скуката преминава в беля. Белята е да не вършиш каквото очакват от теб, а обратното. Белята е книга. Милиони я четат и обсъждат, но разликата е кой какво разбира и остават ли петънца прежда в главата.

   Вътре в Нора гласчето настоява, че е стара късметлийка и иска ли късметът да не ѝ изневерява, да раздава и на другите. Не е в пубертета, не е в менопаузата, не е в следкритическата, а в най-златната възраст – точният момент да претегли и да прецени. Чувството за ориентация ѝ подсказва, че трябва да се погрижи за най-важното: за себе си и за нишката, която ще я продължи. Съблюдаването на условностите няма да я откаже от осъзнаването на удоволствието, че за първи път е прабаба! Баба на квадрат! На нейната възраст какво предстои да изпита за първи път? Среща на най-страстен любовник след шейсет години раздяла или разгадаване къде свършва загрижеността и почва иронията? С всеки изминат ден, къде ти, с отминаващия час, от нея остава по-малко живец, но генът на столетниците изправя раменете и я кара да се прави на балерина. Куцукаща на моменти, зяпаща къде има парапет за подпиране.

 – Още двайсет секунди! – самокомандва се Нора. Слага си бързо крилете, отстрани изглежда сякаш намята пелерина, разкършва рамене, върти главата напред и назад – гледала е по телевизията в европейския шампионат по лека атлетика как състезалките по хвърляне на гюле го правят – и притваря очи. – Ще летя, значи съм жива!

 – Безнадеждна работа – реагира престаряла калинка, способна да лази и изкачва височините на листата на фикуса, но не и да се прави на летящо насекомо. – Гроги си. Нямаш интерес да се разчуе.

 – Дори една придирчива хлебарка не би коментирала – връща топката Нора.

 – Хлебарките са несимпатична твар, но къде съзираш прилика между мен и нея – заоправдава се нахалницата. Чувства се уязвена, че не е дори за кратко любимка, обгърната с ласкателства. Не би отказала предложение да сподели полета, намествайки се на непроветриво място, но не я канят. Е, може би друг път и друг ден.

 – Старите калинки са симпатични, но летенето им се опъва. – Нора вдиша дълбоко и се преобрази. Младостта изпъна кожата и крилете ѝ. Излетя.

          * * * * * * *

   Кой ли твърдеше, че всяка история имала няколко версии: твоята, на приятелката ти, на свидетелите, на архивиста и истинската? Най-лошото, което е на път да се забие в погледа ни и се случва е, че се уморяваме и ни писва да държим очите си отворени, за да не изпуснем поредното чудо. Често замаскирано под дъждобрана на идиотско хрумване.

   Родителите на Лия държаха на навиците си. Един от най-практикуваните и според бащата предпочитан за съпругата му беше вечерната караница. Тъмнината навън изваждаше на показ тъмните помисли на душите им. Затваряха прозорците. Отваряха си очите. Госпожа майката се оглеждаше за някой сбъркал часа за среща посетител. Тя помагаше на срамежливците, нейни пациенти, да придобият смелост и самостоятелност, и да „вкарат гол на живота“. Случваше се след оглеждането да заключи вратата. Два пъти, за по-сигурно. Но в августовската жега, след полунощ, предполагаха, че който има ухо да подслушва отдавна спи, в това число и наблюдателната им дъщеря.

 – Изгони най-сетне Нора! – самоуверено подхваща госпожа майката. – Бабата, досадна драка, казала на Лия, че е щастлива. Представяш ли си? Подлудява детето с архаични описания на живота.

 – Нора? Не знам откога не съм чувал някой да признае, че е щастлив – озърта се светлокосият висок мъж, по най-точни сведения господин Попов, бащата.

 – Вникни зад думите. Щастието се подхранвало от любопитството. Колкото си по-любопитен – толкова си по-щастлив – не кротва госпожа Попова, майката.

 – Виж ти!

 – Кажи нещо смислено! Дъщеря ти израства в средата на една бабка, която я оформя без моето разрешение, неуморно плете и се храни с клюки.

 – Любопитството не е клюка, ако разбирам правилно.

 – Бабичка на осемдесет и не знам колко си, едва ли се интересува от последните научни изследвания. По-скоро кой минал, кой заминал… Махни я оттук! Лия от затворено в здравословна антибактериална атмосфера дете, което се е примирило с физическия си дефект и не страда видимо, придобива навици на репортерка. Ще изхвръкне без да сме усетили.

 – Внимавай какво си пожелаваш!

 – Внимавам, но ти не си пожелаваш дори обикновен кметски стол.

 – Пристрастена си, за да взимаш решения в един след полунощ – връща топката господин бащата. – Пристрастена и невъзмутима.

 – Не свикна ли? – унесено произнася госпожа майката. Отива до вратата и се подпира на нея. Забелязва, че не е свалила черните си обувки с високи токчета – винаги 14 сантиметра, и със замах рита левия, после и десния. – Каква напаст са обувките, но харесвам да гледам отвисоко и да не ми се изплъзват разни незабележими за останалите детайли!

 – Време е да свикна. С решенията ти, с детайлите. С височината ти. – Очите им се срещат и разминават, но само неговите са пълни с присмех. Нейните преливат от безсърдечност.

 – Нали? – прави се на неусетила иронията. – Навикът и имунитетът се придобиват – погалва го за компенсация с гласа си госпожата. Нейният опит доказваше, че споровете им потвърждават какви страстни натури са двамата. Единствено страстните двойки обичат всеотдайно и забравят неуспехите. След подвикванията и погледите, които си разменяха, следваше сдобряването. Е, не винаги същия ден, но в най-скоро време.