Single Blog

  • Home
  • Червени чушки в саксия

Червени чушки в саксия

Рубрика: Четенето, като автотерапия представя: Аурора Стефанова

Автор: Аурора Стефанова 

aurora_stef@abv.bg

Можете да се свържете с автора, ако искате да прочетете останалата част от книгата .

Истината е най невероятната история. На нея не ѝ трябват украшения, не ѝ трябват подобрения, не ѝ трябват художествени измислици или лъжи… Но има един малък дефект –почти винаги изглежда като измислица.

– Край, взех решение!

– Чакай, не те разбирам, когато говориш с пълна уста!

– Какъв край и какво решение?

Поли пъргаво привлече с език една заблудена тортена троха от ръба на устните ѝ:

– Спирам с всякакви диети!

Това е един много тънък момент, в който трябва да преценим реакцията си, защото приятелите освен честни, трябва да са и толерантни към немощите на другия. За миг през главата ми минаха всичките девет години приятелство с Поли и нито един път не бях чувала, че тя е правила опити да ограничи апетита си. И моето решение беше да съм толерантната и емпатийна приятелка.

– Това е голяма крачка. Сигурна ли си, че после няма да е по-трудно, ако си промениш решението?

– Е, нали ти казах, че съм категорична! Аз се харесвам такава сочна, сега остава да открия още един човек, който да ме хареса и ставаме двама, които харесваме мен!

Тя беше изключително права. За да има споделеност една връзка, тя трябва да има харесване на не дотам класическите критерии за визия, характер, политически възгледи, религия и… живот.

– Да разбирам, че търсиш мъжки човек, който да те хареса, защото вече имаш мен, а аз те приемам като пълна с живот и любов… и то вече цели девет години.

– Ти не си човек бе, скъпа! – последва шумно просърбване през възшироката сламка на гъстия и сладък бананов шейк – ти си суперчовек! Т.е., освен че бе изродила петкилограмово бебе във влака преди двайсетина години, успя и да направиш толкова щури неща, за които много хора мечтаят, само когато се гушкат в пухкавото си одеяло за следобеден сън. Аз си търся обикновен човек – мъж! Мъж!

Доста пъти сме спорили по темата за мъжката слабост и женската сила. Полина смяташе, че е привилегия да си мъж, защото не ти се налага да се справяш със „страшните женски неща” от спешно интимно обезкосмяване, менструални бол- ки, изпитващи максималната поносимост на болка, раждане и диети. Стига да изкарваш пари и няма значение колко големи са ти космите. Но виж, при суперчовеците било друго – те ми- навали през всичко, че и пари трябвало да изкарват.

– Да, понеже смяташ, че съм суперчовек, защо тогава дойдох с автобуса, а не с перелина по въздуха? – това ни накара да се върнем в детството, когато не ни е пукало много как изглеждаме, като се държим глупаво, т.е. по детски.

С разперени ръце двете имитирахме прелитащи супер-герои, докато сервитьорката не „долетя” с въпроса: „Да, слушам ви, какво още ще желаете?” И така някак си се наложи да се приземим и да си платим сметката по-рано от очакваното. Докато прибирах рестото в лакирания си червен портфейл, за миг се усмихнах. Мислех, че го правя наум, но Поли рязко ме събуди с въпрос-стрела… от нейните специалитети:

– Бързо казвай! Какво ти се върти в русата глава?

Беше като дърпане на лента с кола маска, само успях да кажа „А-а-а-а…” и това изостри вниманието ѝ още повече. Подпряла глава с двете си ръце, ококорила зелено-кафявите си очи, Полито чакаше отговор. Аз не си спомням как точно го казах, но нямаше увертюра, а само:

– Ще напиша книга!

За миг времето спря. Чувствах се като някакъв Властелин на Времето и Пространството. Въздухът тъпчеше като в немска сауна – горещ, влажен и труден за дишане. Усещах, че очите ми се смеят. Може да е било пет минути или половин секунда, но го имаше… докато кафенето не се разцепи от звънливия глас на лудата ми приятелка.

– Книга!? Ти си абсолютно луда! Книга!

Усещах боцкащите очи на всички клиенти, стрелкащите им погледи правеха малки дупчици в кожата ми. Беше като когато си заспал или поседял на ръката си и се опитваш да си я раздвижиш.

– Тихо, ма! Стига си викала! Виж как ме зяпат сега хората!

– Хич не ме интересува! Да те зяпат! – гордо и надменно огледа опулените очи около нас. – Трябва да свикнеш, когато почнеш да раздаваш автографи! О, о, о, о представям си те – на първа страница с развети небрежно коси и замечтан поглед, и епилога: „На моята най-добра Приятелка Поли – благодарна съм ѝ за жертвите, които направи, за да успея да напиша тази невероятна книга за…” А! За какво ще е тази книга? Ще ме опишеш ли там? С истинското ми име ли ще съм? Или не – по-добре ме кръсти Шарлот или Амбър, онази с дългите крака и кльощавия задник.

Аз бях заровила главата си в бордо кориците на менюто с мисълта, че всички думи ще се плъзнат покрай мен и ще оцелея от тази думенна бомбардировка.

– Наистина ли ме подкрепяш? Не намирам ирония в гласа ти! Сериозно ли? – бях започнала да шепна почти заговорнически.

– Пиле, не бива да одъртяваш, преди да ти е дошъл акълът в тялото! И като жест на голямо приятелство аз ти давам петнадесет от моите четирийсет излишни килограма като гарант за добрите ми намерения към твоето начинание, но моля те кажи ми за какво ще се разказва вътре!

 

 

Leave Comment

Рубрика: Четенето, като автотерапия представя: Аурора Стефанова

Автор: Аурора Стефанова 

aurora_stef@abv.bg

Можете да се свържете с автора, ако искате да прочетете останалата част от книгата .

Истината е най невероятната история. На нея не ѝ трябват украшения, не ѝ трябват подобрения, не ѝ трябват художествени измислици или лъжи… Но има един малък дефект –почти винаги изглежда като измислица.

– Край, взех решение!

– Чакай, не те разбирам, когато говориш с пълна уста!

– Какъв край и какво решение?

Поли пъргаво привлече с език една заблудена тортена троха от ръба на устните ѝ:

– Спирам с всякакви диети!

Това е един много тънък момент, в който трябва да преценим реакцията си, защото приятелите освен честни, трябва да са и толерантни към немощите на другия. За миг през главата ми минаха всичките девет години приятелство с Поли и нито един път не бях чувала, че тя е правила опити да ограничи апетита си. И моето решение беше да съм толерантната и емпатийна приятелка.

– Това е голяма крачка. Сигурна ли си, че после няма да е по-трудно, ако си промениш решението?

– Е, нали ти казах, че съм категорична! Аз се харесвам такава сочна, сега остава да открия още един човек, който да ме хареса и ставаме двама, които харесваме мен!

Тя беше изключително права. За да има споделеност една връзка, тя трябва да има харесване на не дотам класическите критерии за визия, характер, политически възгледи, религия и… живот.

– Да разбирам, че търсиш мъжки човек, който да те хареса, защото вече имаш мен, а аз те приемам като пълна с живот и любов… и то вече цели девет години.

– Ти не си човек бе, скъпа! – последва шумно просърбване през възшироката сламка на гъстия и сладък бананов шейк – ти си суперчовек! Т.е., освен че бе изродила петкилограмово бебе във влака преди двайсетина години, успя и да направиш толкова щури неща, за които много хора мечтаят, само когато се гушкат в пухкавото си одеяло за следобеден сън. Аз си търся обикновен човек – мъж! Мъж!

Доста пъти сме спорили по темата за мъжката слабост и женската сила. Полина смяташе, че е привилегия да си мъж, защото не ти се налага да се справяш със „страшните женски неща” от спешно интимно обезкосмяване, менструални бол- ки, изпитващи максималната поносимост на болка, раждане и диети. Стига да изкарваш пари и няма значение колко големи са ти космите. Но виж, при суперчовеците било друго – те ми- навали през всичко, че и пари трябвало да изкарват.

– Да, понеже смяташ, че съм суперчовек, защо тогава дойдох с автобуса, а не с перелина по въздуха? – това ни накара да се върнем в детството, когато не ни е пукало много как изглеждаме, като се държим глупаво, т.е. по детски.

С разперени ръце двете имитирахме прелитащи супер-герои, докато сервитьорката не „долетя” с въпроса: „Да, слушам ви, какво още ще желаете?” И така някак си се наложи да се приземим и да си платим сметката по-рано от очакваното. Докато прибирах рестото в лакирания си червен портфейл, за миг се усмихнах. Мислех, че го правя наум, но Поли рязко ме събуди с въпрос-стрела… от нейните специалитети:

– Бързо казвай! Какво ти се върти в русата глава?

Беше като дърпане на лента с кола маска, само успях да кажа „А-а-а-а…” и това изостри вниманието ѝ още повече. Подпряла глава с двете си ръце, ококорила зелено-кафявите си очи, Полито чакаше отговор. Аз не си спомням как точно го казах, но нямаше увертюра, а само:

– Ще напиша книга!

За миг времето спря. Чувствах се като някакъв Властелин на Времето и Пространството. Въздухът тъпчеше като в немска сауна – горещ, влажен и труден за дишане. Усещах, че очите ми се смеят. Може да е било пет минути или половин секунда, но го имаше… докато кафенето не се разцепи от звънливия глас на лудата ми приятелка.

– Книга!? Ти си абсолютно луда! Книга!

Усещах боцкащите очи на всички клиенти, стрелкащите им погледи правеха малки дупчици в кожата ми. Беше като когато си заспал или поседял на ръката си и се опитваш да си я раздвижиш.

– Тихо, ма! Стига си викала! Виж как ме зяпат сега хората!

– Хич не ме интересува! Да те зяпат! – гордо и надменно огледа опулените очи около нас. – Трябва да свикнеш, когато почнеш да раздаваш автографи! О, о, о, о представям си те – на първа страница с развети небрежно коси и замечтан поглед, и епилога: „На моята най-добра Приятелка Поли – благодарна съм ѝ за жертвите, които направи, за да успея да напиша тази невероятна книга за…” А! За какво ще е тази книга? Ще ме опишеш ли там? С истинското ми име ли ще съм? Или не – по-добре ме кръсти Шарлот или Амбър, онази с дългите крака и кльощавия задник.

Аз бях заровила главата си в бордо кориците на менюто с мисълта, че всички думи ще се плъзнат покрай мен и ще оцелея от тази думенна бомбардировка.

– Наистина ли ме подкрепяш? Не намирам ирония в гласа ти! Сериозно ли? – бях започнала да шепна почти заговорнически.

– Пиле, не бива да одъртяваш, преди да ти е дошъл акълът в тялото! И като жест на голямо приятелство аз ти давам петнадесет от моите четирийсет излишни килограма като гарант за добрите ми намерения към твоето начинание, но моля те кажи ми за какво ще се разказва вътре!