Разказ от първо лице:10 секунди семейна идилия

Майка ми имаше специален ритуал. Щом масата е сервирана и всичко е подредено съвършено, поглеждаше победоносно към мен и брат ми и сякаш със скенер разчиташе всяко несъвършенство, всеки недостатък в живота ни. 10 секунди е времето, в което може да се вербализира точното изречение, една случайно подметната фраза и… край. Отровата стоеше в организма ми поне седмица и изливах гнева си върху невинни колеги, продавачи, случайни шофьори в натоварения трафик на града…

След един такъв Великден реших, че трябва да ходя на терапия. Отне ми няколко месеца, но осъзнах. Проблемът си е само мой. Очаквам от близките си да са такива каквито аз си ги представям. Проектирам идеала си за семейство върху едни съвсем обикновени, нищо не подозиращи смъртни хора с реални недостатъци. Разбрах, че единствения начин да имам пълноценни отношения е да приемам родителите си такива каквито са – несъвършени, заядливи, критикуващи, но и много обичащи. Няма какво друго да се направи. Иди ги променяй!

По-интересно е защо ме вбесяваха. Защото семейството ми е било свидетел на всеки етап от изграждането на моята идентичност. Познатите и приятелите вярват в самоличността, която показвам тук и сега, докато семейството ни има различно идея за това кои сме ние. Тяхното виждане се разминава от образа, който имаме пред обществото и пред себе си. Това може да бъде неприятно, ако не искате да ви напомнят някои грешки в растежа, за които ще разкажа по-долу. Отдавна съм успешен адвокат и имам самочувствието на отговорен и сериозен мъж на средна възраст. За майка ми обаче все още съм стеснителното момче, което не смее да излезе на площадката, защото комшийските деца му се подиграват, страхливец, както се казва. Тя сякаш така и не повярва, че говоря в съда с увереност и самочувствие. Не може да го разбере.

Освен разминаването в представата за себе си, семейството ми беше предизвикало и доста травми. Записаха ме в отбор по баскетбол, когато бях на 10. Съотборниците ми бяха омесени от друго тесто и това беше съвсем очевидно. Слушаха кошмарна музика по коридорите на салона и се заяждаха с мен, защото си бях чувствителното стеснително момче, което се страхуваше от децата на площадката. Те надушиха неувереността ми и се възползваха от нея за забавление. Мразех ги, но едновременно с това обичах спорта. Това ме объркваше. Понякога смятах, че проблемът е у мен, че не мога да се вписвам в обора и, че не съм достатъчно добър. Спомням си един ужасяващ лагер. Гадна музика, подигравки, срам, страдание… Останах си аутсайдер докрай. Освен двуразовите тренировки, родителите настояха да завърша спортно училище. Това беше ад! Съотборниците ми станаха и мои съученици. Винаги съм бил умно момче и в училище се усети явното ми интелектуално превъзходство. Което започна да ги вбесява и шегите по мой адрес ставаха все по-груби.

Мразех родителите си за това, че са ми причинили този кошмар. Чудех се дали ме наказват за нещо. Може би заслужавах тази участ, защото бях лош син. Не смятах, че ме обичат тогава. Виждах се ненужен и отхвърлен. Пораснах и това преживяване се превърна в повод за омразата ми към тях. Затова, че не са ме чули, че не са обърнали внимание на унинието ми и тревогата ми преди всяка тренировка, преди да отида на училище. „Егоисти“, мислих си аз. Те се интересуват само от себе си. Вярвах, че съм тяхна жертва.

Въпреки, че позицията на жертва не беше най-приятното нещо на света, тя си имаше своите преимущества. Облекчаваше ме от товара на отговорността за това, че не съм това, което исках да бъда, че не съм се справил със съотборниците си и не съм устоял на грозните им нападки. Това облекчение обаче е пагубно. То е вътрешната спирачка, която погубва животи. Ако бях останал в тази позиция и в други аспекти от живота си, това би блокирало всеки опит да вървя напред. Щях да съм хленчещ лигльо, който мрази професията си, обвинява правителството за всичките си провали и вместо палец, щях да смуча бира след бира вечер пред телевизора, докато псувам министри и завиждам на всеки успешен, човек, с който се сблъскам. Щях да остана 40-годишно дете, обвиняващо майка си за всичко.

Дадох си сметка, че пренасям този модел във всички свои отношения, особено с жените. Срещах майка си навсякъде, във всички любови, които имах благословията да изживея преди да се вмести разочарованието, с което прекратявах всички свои връзки и обвинението, че не са ме подценили, че не съм оценен и зачетен, че съм жертва…

Успях да изляза от този омагьосан кръг, слава Богу. Как? Разбрах, че за да имам истинска близост с някого, трябва да поема 100% отговорност за преживяването си с този човек. Как така? Ще обясня. Например майка ми не е коварна, злонамерена и егоистична в действителност. Това е моето преживяване за нея, за ситуацията. Това преживяване не е свързано с нея а идва от дълбокото ми страдание. Всъщност намеренията й да ме прати в ада на омразното училище са били да ми вмени спортна култура, да ме научи да се справям в конкурентна среда и да се радвам на все още добрата си физическа форма. Аз проектирах себе си върху нея. Защо? Заради ползите да съм жертва, заради ползите от това да не понасям отговорностите, заради бунта, защото я употребявах за оправдание на своите провали. Но тези ползи имат висока цена. Аз бях дълги години и можех да остана завинаги в позицията на жертва, да остана вечното дете.

Чували ли сте изразът „вътрешно дете“ Това дете не е нещо реално, то е измислен образ за себе си, които ни задържа в позицията на жертва. И понеже е генериран от нас самите образ, и цялата работа е една проекция, това прави работата по промяната еднолична и много лична.

Нужен бе един войн и това бях аз самият. Моето оръжие е моят интелект. Запретнах ръкави и напред… В какво се състоеше борбата ми? В това да поема отговорността за своите провали, да приема, че освен превъзходствата си имам и огромни недостатъци и че понякога съм слаб, много слаб и уязвим. Това е трудна битка, битка на мен с мен, с моето его, с моите илюзии за себе си, битката на битките, бих казал. Постепенно започнах да приемам повече от негативите си. Свикнах с реалността на несъвършенствата си. Дори започнах да се обичам повече. Нали съм си симпатяга все пак!

Отново съм на семейната трапеза. Както всеки Великден. Яйцата, домашните козунаци, агнешко. Всичко е безупречно. Майка ми поема дъх за критика и… Прекъсвам я в точния момент. Замерям я с най-силния комплимент, който успявам да измисля. Говоря в суперлативи за трапезата, за нея самата дори. И съм напълно искрен. Винаги съм знаел нещата, които говоря сега, но в очакване на майчината атака, пропусках да забелязвам всичко хубаво, което прави и е. Майка ми беше в шок от чутото. Повече от 10 секунди стоеше в ступор. Обърках я здраво! До плач се стигна. Минута по-късно си възвърна самообладанието, все пак си беше корава жена, и каза, че това са най-хубавите думи, които е чувала в живота си.

Радвам се, че успях да ги изрека докато беше жива. Радвам се, че се случи така, защото тя почина година по-късно. Много мои приятели се забавиха, но това не бива да ги огорчава. Отскоро започнах да вярвам, че любовта е прозрачна. Една приятелка веднъж ми сподели за преживяване с майка си часове преди да почине: „Тя не можеше да говори от изтощение. Притесних се, че не мога да се сбогувам с нея. Седнах до леглото й и тя хвана ръката ми нежно. Тогава всичко стана ясно. Думите бяха излишни. Цялото красноречие се съдържаше в този жест. Това беше нейното сбогом“. Близките ни обичат и знаят, че ние също ги обичаме. Дълбоката привързаност не може да се скрие, колкото й да я затрупваме с раздразнение и неудовлетвореност.

Парадоксалното в моята история е, че съм адвокат. Издействал съм оправдателни присъди на стотици хора, но ми отне 40 години, за да намеря оправдания на собствената си майка.