Single Blog

  • Home
  • Първа среща с паник атаките

Първа среща с паник атаките

автор: Теодора Ангелова
5/5

Казвам се Теодора Ангелова и имах възможността да си стана доста близка с депресията. Познавам се добре и с паник атаките. Оказа се, че сме се запознали много по-отдавна, отколкото предполагах. Знам какво е да изпаднеш в състояние, в което си мислиш, че или полудяваш, или умираш. Знам какво е да изгубиш смисъл и да не изпитваш радост и от най-любимите ти занимания. Знам какво е да се саморазрушаваш, съдейки и обвинявайки се.

Знам какво обича депресията, с какво се храни и колко трудно е да се отскубнеш от прегръдката ѝ. Знам и какво не обича, какво я ужасява и какво я кара да се свие в ъгъла. Научих го по трудния начин.

Знам какво е и да “прегрееш” професионално. Знам какво е пълна зала с хора да скандира името ти и да очаква от теб да донесеш победата на отбора. Знам колко тежи товарът на големите надежди и отговорности. Знам го, защото преди да стана част от корпоративния свят, бях професионален състезател по баскетбол. Играла съм за различни отбори в България и Испания, като бях част и от националната селекция на страната ни.

Какво е общото между спорта и депресията? Какво може да ни даде спортът и от какво да ни отърве? Как спортът ни помага да бъдем по-успешни в живота? По тези и още теми пиша в блога си ТениСтраст.

Първа среща с паник атаките

За първи път се срещнах с паник атаките доста по-отдавна, отколкото съм предполагала. По онова време нямах никаква представа какво ми се случва. По-лошото беше, че и многото лекари, на които ходих – също нямаха. 

Спомням си майка ми как казваше, че почти няма специализиран лекар, на който да съм пропуснала да отида. 

Един ден, преди много години, била съм на около 16-17 г, загубих част от зрението си. Да, звучи доста страшно. Можеш да предположиш как съм се чувствала… 

Това беше първата ми среща с паник атаките, но тогава не подозирах с какво си имам работа. Не подозирах колко близка ще си стана с тях и как тепърва ще ме навестяват под най-различна форма. 

А ето го и началото. 

  • Започнах да виждам на петна. Нещо като да гледаш дълго време към слънцето, след което веднага да си преместиш погледа. Е, виждах горе-долу по същия начин. За да добиеш още по-ясна представа – не можех да прочета нищо на телефона си. 

В този момент правя едно лирическо отклонение – пишейки тези редове, мозъкът ми реши да ме накара напълно реално отново да преживея тези усещания, макар и доста по-слабо и без да губя зрението си. Определено мозъкът ни е доста интересно нещо.  

Връщам се години назад към ситуацията. Обвзе ме страшна паника, че ще ослепея. За щастие, след като минаха няколко минути, не си изгубих изцяло зрението. Но не се и подобряваше. Все така виждах – ограничено и на петна. Този ужас продължи около 15 минути. Не мога да ти опиша какво облекчение почувствах. Но нямах много време да са зарадвам, че всичко е приключило.

  • След като ми се възстанови зрението, започна най-ужасяващото главоболие, което някога съм изпитвала. Беналгинът не ми помогна. Главоболието ми беше толкова силно, че ревях от болка. Това главоболие почти не се повлиява от нищо. Тъпчеха ме с аналгини, паратрамоли, аулини и т.н. Имах моменти, в които си мислих, че ще полудея от това главоболие. Лекарството ми в тези ситуации е абсолютно тъмна стая, без никаква светлина и звук. И търпение, че ще след няколко часа, ще мине и ще съм по-добре. 
  • Първите няколко пъти, когато ми се случваше, беше истински кошмар. Мислих си най-лошото, най-мъчителното. Обикалях какви ли не лекари, които ми назначаваха изследване след изследване. А аз седях в очакване на най-страшната присъда. Облъчиха ме едно хубаво – първо скенер, след това ми сложиха една космическа каска на главата, след което минах и през добре познатия ми ЯМР (ядрено-магнитен резонанс). 

Всички изследвания бяха добри. Някои лекари не знаеха какво ми е, други ми поставиха диагноза – “някакъв” вид очна мигрена. Придружена с обяснението, че мигрената не се лекува и ще ме преследва винаги. 

Най-важното беше, че нямам тумор в главата си, така че “някакъв” вид очна мигрена, беше напълно приемлива диагноза. И така си заживях с нея. Изчетох достатъчно материали за хора с мигрена и разбрах, че спасение – няма. Приемаш го и се зареждаш с търпение, че в един момент ще мине. 

Пристъпите ми не бяха чести, имах два за доста кратък период от време, но като цяло бяха 2-3 в годината. 

Любопитна “подробност” е, че когато заминах за Испания на 19-годишна възраст, пристъпите изведнъж изчезнаха. Сякаш не харесваха климата там, или пък може би манталитета на испанците не им допадаше. Прекарах 4 години в иберийската държава и не съм имала нито един пристъп. Известно време след като се върнах в България, те отново се появиха. Явно съм им липсвала. Имаше период, в който доста зачестиха. Периодът, в който “прегрях” в корпоративния свят. Наложи се пак да си направя ЯМР на главата, за да се убедя отново, че нямам тумор в мозъка си. Все пак бяха минали няколко години от последното ми облъчване. 

Посетих и друг специализиран център за главоболието си. Там ми диагностицираха два вида главоболие – хронично, което е тъпо и постоянно, и мигренозното – пристъпите, които ми се получават с частичната агубата на зрение.

Около една дузина години по-късно, се запознах с един скъп за мен човек, който ми каза, че това са класически паник атаки. По-интересното е, че този човек не и нито лекар, нито психолог. Този човек просто се е сблъсквал с паник атаките и е прочел една стая пълна с книги. Не, не се е сблъсквал с моите паник атаки, но беше достатъчно наясно на какво се дължат тези присътпи. Паник атакитите са доста креативни и имат много разновидности. 

“Чакай, искаш да кажеш, че нямам мигрена, а имам паник атаки!?”

За толкова години, бях наясно, че мигренозните ми пристъпи се получават, когато съм подложена на повече стрес. Бях наясно, че трябва да редуцирам стреса, да не приемам толкова навътре разни неща от живота и да го карам по-полека. Предполагам знаеш как всички казват, че ги заболява глава, когато се напрегнат. Е, аз вярвах същото за себе си. Само където моето главоболие беше – “някакъв” вид очна мигрена, от което няма спасение. 

“Това променя всичко!” – пак ще го повторя – “Аз нямам мигрена, а имам паник атаки. Тоест, аз мога да ги контролирам и да им кажа съвсем спокойно да се разкарат. Доста интересно…”

Но аз бях ходила на различни психолози, един от които е в екипа на доста известен в България терапевт и ми каза, че това са мигренозни пристъпи, а не паник атаки. 

“Как така имам паник атаки след като толкова много лекари, специалисти, ми казват, че това е “някакъв” вид очна мигрена!?”

Започнах и аз да чета доста по темата. Смених си терапевта, смених още няколко терапевта, докато не открих Силвия Куманова. Тя беше вторият човек, вече специалист, който ми потвърди, че това са паник атаки. 

Сега определено можеше да дишам по-спокойно. 

Ключовото за справяне с паник атаките, е да можеш да ги разпознаеш. А разпознаеш ли ги – ще се научиш и как да ги изгониш. 

Друго ключово нещо в живота е – да намериш адекватни хора и специалисти, които наистина разбират от това, което правят. 

 

Други публикации от същия автор:

Полезна ли Ви е информацията? Благодарим Ви, че я разпространихте!

Instagram
LinkedIn
Share
YouTube
YouTube